Ключът [bg]

Лиза таеше надежда, че тази процедура ще е успешна. Със сигурност нямаше да спаси Кат. Приятелката й вече си беше отишла. Онова, което лежеше в леглото с ритмично повдигащи се гърди и рефлексивно туптящо сърце, беше само празна обвивка. Онова, което щяха да опитат — да получат информация от мъртвец — й изглеждаше страховито, граничещо с извращение.

Дори Пейнтър се беше усъмнил в това решение. „Откъде можем да сме сигурни, че Кат знае нещо повече? Може би ще е най-добре да я оставате да си отиде в мир“. Но беше оставил окончателното решение на Лиза, като се доверяваше на избора й. И тя даде разрешение. Знаеше, че Кат не би имала нищо против, ако това предлагаше някакъв шанс за спасяването на дъщеря й, колкото и съмнителен да изглеждаше.

Имаше обаче и друга причина.

Лиза отиде до леглото и хвана ръката на Кат. Погледна обръснатата й глава, покрита с мрежа електроди и скрита под шлем, пълен с ултразвукови излъчватели. Беше до леглото на Кат от самото начало. Беше усетила как приятелката й се бори там вътре. Тя се беше доказала като боец до самия край. И ако й се дадеше възможност, Кат щеше да продължи да се бори дори от онзи свят.

Стисна ръката й.

„Смятам да ти дам тази възможност“.

— Готова съм — каза д-р Темпълтън.

Молекулярната биоложка седеше от другата страна на леглото срещу Джулиан. Компютърната й станция беше двойник на тази на невролога, само че на монитора й се виждаше въртящо се триизмерно сиво изображение на мозък. То беше получено от няколко скенера на мозъка на Кат, които бяха хванали и най-малките подробности. Повърхността му беше осеяна с хиляди червени точици, покриващи всяка гънка на мозъчната кора, малкия мозък и надолу по ствола.

Точките на екрана маркираха местоположението на тела в мозъка на Кат. Докато гледаше, Лиза видя как някои от тях се преместват на нови позиции от пулсирането на малки капиляри или от движението на мозъчните течности.

Д-р Темпълтън наричаше тези молекулярни частици „невронна прах“. Всяка прашинка представляваше всъщност устройство с обем петдесет кубични микрометра, съдържащо набор полупроводникови сензори. Всяко имаше полимерна обвивка, която го правеше биологически неутрално, така че да не бъде изхвърлено от организма. Устройствата бяха инжектирани през порт в основата на черепа направо в гръбначномозъчната течност. Оттам пиезоелектрически заредените частици се разпределяха по повърхността на мозъка, привлечени от слабия ток, който все още течеше между невроните.