Ключът [bg]

— Добре — каза Джулиан. — Получавам. Изпращам данните ти към сървърите.

През изминалия половин ден Джулиан и Сюзан бяха настройвали системите си да работят в унисон. За изумление на Лиза, дълбочинната невронна мрежа се беше научила как да конвертира данните от невронната прах в картини, еквивалент на ЯМР скенерите, с които беше запозната. С тази разлика, че новите изображения бяха милион пъти по-детайлни и точни.

Джулиан се обърна към Сюзан.

— Вдигни напрежението.

Биоложката завъртя някакво копче на станцията си и шлемът забръмча по-силно.

Зелените точки на екрана светнаха по-ярко. Ултразвуковите вълни възбуждаха не само пиезокристалите, но и мозъка на Кат.

Изчакаха цяла минута, докато всичко се зареди.

Накрая Джулиан кимна на Лиза.

— Ти си на ред.

Лиза преглътна и се наведе към главата на Кат. Прочисти гърлото си и извика в шлема.

— Кат, трябва да ни помогнеш!

Представи си как думите трептят в тъпанчетата на Кат, как раздвижват костиците в ухото й, възбуждат слуховия нерв и пращат електрохимичен заряд в мозъка.

Въпреки че Кат си беше отишла, тази система би трябвало все още да функционира.

Освен това имаше надежда, че някъде в мъртвата мозъчна тъкан спомените на Кат все още биват кодирани и разкодирани и чакат да бъдат прехванати и свалени.

— Кат! Ако знаеш нещо за Хариет или Пени, представи си го!

Лиза се надяваше, че имената на момичетата ще предизвикат рефлексивен отговор, ще задействат нещо. Обърна се към Джулиан.

— Има ли нещо?

Той се дръпна, така че тя да вижда аморфната сивота на екрана му.

— Не. Ако имаше дори намек за реакция, чувствителната прах на Сюзан щеше да я улови.

— Ами ако вдигнем още напрежението? — попита Лиза и се обърна към другата станция.

Сюзан сви рамене и завъртя копчето докрай.

— Намираме се в непознати води.

Шлемът забръмча още по-силно.

Прашинките на екрана станаха още по-ярки и се сляха в изумрудено изображение на мозъка на Кат.

Лиза се наведе към приятелката си и извика:

— Кат! Хариет! Пени! Коледа! Атака!

Опита всяка ключова дума, за която успя да се сети, без да откъсва поглед от екрана на Джулиан.

Пикселите се раздвижиха, завихриха се, сляха се и после се разшириха. Приличаше на слаб пулс, на борба нещо да бъде изтикано напред.

„Кат, ти ли си това?“

— Може да е само шум — каза Джулиан, когато видя промяната.

— Не е — заяви Лиза.

„Сигурна съм, че не е“.

Тя се наведе и опря буза до бузата на Кат. Челото й докосна края на шлема. Той трептеше свирепо, сякаш самата Кат се бореше вътре в него.

Лиза си спомни думите на Пейнтър.

„Откъде можем да сме сигурни, че Кат знае нещо повече?“