Великолепно

— Е, със сигурност няма да приличам на себе си. Сега, къде е Шиптън? Трябва да тръгваме. Само Господ знае какво се е случило с Бел.

Тъкмо тогава Шиптън изскочи иззад ъгъла и почти се блъсна в тях.

— Каретата е близо до църквата — каза той, докато се бореше за глътка въздух. — Ботъмли вече препусна към Уестънбърт.

— Добре — отговори Ема. — Да вървим.

Тя забърза напред към „Заекът и Хрътките“, следвана от пъстрия си антураж, и когато пристъпи в странноприемницата поиска две отделни стаи.

— Имате ли някакъв багаж, милейди?

О, дявол да го вземе, бе забравила, че ще й е нужен багаж, за да се регистрира в гостилницата.

— Кочияшът ми ще го донесе по-късно. Все още е в каретата ми.

— А за колко нощувки, милейди?

Ема примигна.

— Хмм, не съм сигурна. Поне една. Може би повече. — Тя вдигна високо глава и имитира най-властния поглед на Алекс. — Необходимо ли е да ви отговоря веднага?

— Не, не, разбира се, че не. — Внезапно служителят започна да изглежда така, сякаш се чувства доста неудобно. — Ако е възможно, само подпишете регистъра.

Ема вдигна перото и се подписа със замах. Лейди Клариса Трент.

— Готово — промърмори под носа си. — Тя винаги е искала титла.

Веднага след като показаха стаята й на втория етаж, тя се преоблече с костюма на камериерка и извади перуката. Отиде до камината, взе малко сажди и ги втри в ръцете си, докато се покриха с много тънък слой. Тя леко плесна с ръце страните си, за да нанесе малка част от саждите върху кожата си. Един поглед в огледалото й показа, че се е справила. Сега кожата й бе леко пепелива, което в съчетание с жълтата перука й придаваше ужасен вид. Но най-важното бе, че изглеждаше абсолютно различно.

Тя изскочи от стаята си и почука на съседната врата. Еймъс й отвори.

— Мили боже, Ваша светлост, изглеждате ужасно.

— Чудесно! Сега един от вас да отиде за багажа преди кръчмарят да стане подозрителен. А аз ще се опитам да разбера в коя стая се намира Бел.

След като конярите тръгнаха Ема се промъкна надолу по коридора, като през цялото време държеше слуха си нащрек за приближаващи стъпки. Когато се убеди, че е съвсем сама, притисна ухото си към най-близката врата.

Чу страстно пъшкане.

— О Юстас… О, Юстас! О, Юстас!

Ема отскочи назад сякаш се бе изгорила. Това определено не беше стаята на Бел. Продължи по-надолу по коридора и чу женски глас.

— Бездействието е покана за Сатаната. Сатаната ти казвам! Той дебне от всеки ъгъл…

Ема поклати глава и отстъпи назад. На първо място похитителите на Бел със сигурност бяха от мъжки пол, а и освен това тя не мислеше, че те ще водят разговор за дявола. Премести се надолу по коридора към вратата, която се намираше до тази на Юстас.

— Нито дума по’иче, малка госпоичке. Още един звук и ще използвам колана си за…

— Млъквай, задник! Знаеш, че му обещахме да занесем плячката жива и здрава. Оня нема да ни даде златото, ако я пипнем и с пръст!