Входът за рая — платен
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Входът за рая — платен». Краткое содержание книги:
— Доктор Смърт ще ни замъкне в Айдахо — каза Лейлъни, докато дъвчеше.
Дженива трепна разтревожено.
— Айдахо? Кога?
— Не знам. Когато монтьорът свърши с двигателя. Предполагам следващата седмица.
— Защо точно в Айдахо? Вярно там хората не са лоши, но дотам има ужасно много път.
— Някакъв човек живее близо до Нънс Лейк и твърди, че е бил отвлечен на борда на извънземен космически кораб и излекуван.
— Излекуван от какво?
— От желанието да живее в Нънс Лейк, предполагам. Този сигурно си мисли, че един фантастичен разказ ще му позволи да напише книга, да продаде правата си за заснемането на телевизионен филм и ще му спечели достатъчно пари, за да се премести в Малибу.
— Не можем да те пуснем в Айдахо.
— Какво толкова, госпожо Ди, била съм в Северна Дакота.
— Ще те задържим тук, ще те скрием в стаята на Мики.
— Това е отвличане.
— Не и ако е доброволно.
— Напротив, дори и да е доброволно, и да съм съгласна. Такъв е законът.
— Тогава законът е глупав.
— Ако тръгнеш да се оправдаваш в съда, че законът е глупав, никога няма да спечелиш делото, госпожо Ди. Накрая ще свършите в газовата камера, вдишвайки от смъртоносната субстанция. Специално за вас от щата Калифорния. Може ли да си взема още една сладка?
— Разбира се, скъпа. Но това с Айдахо ме притеснява.
— Яжте, яжте — посъветва я Лейлъни. — Сладките ви са толкова хубави, че биха накарали и инквизиторите в килиите на Торкемада да затанцуват.
— Трябва да им пратя малко.
— Торкемада е живял през средните векове, госпожо Ди — през четиринайсети век.
— Тогава още не съм правила сладки. Но винаги ми доставя удоволствие, когато хората се радват на моите сладки. Дори преди, когато имах ресторант, сладкарските изделия жънеха най-много комплименти.
— Имали сте ресторант?
— Първо бях сервитьорка, после имах собствен ресторант и дори създадох малка просперираща верига от ресторанти. О, и се запознах с моя любим Закари Скот. Успех, страст… Всичко щеше да е чудесно, ако дъщеря ми не започна да го напада.
— Не знаех, че сте имали дъщеря.
Дженива отхапа бавно и замислено от сладката.
— Всъщност тя беше дъщеря на Джоан Крофърд.
— Дъщерята на Джоан Крофърд е обидила приятеля ви?
— Всъщност ресторантите също принадлежаха на Джоан Крафоръд. Май че всичко това се случи в „Милдред Пиърс“, а не в моя живот. Но това не означава, че Закари Скот не беше страхотен мъж.
— Утре пак може да намина и ще опечем сладки за затворниците на Торкемада.
Дженива се засмя.
— Обзалагам се, че на Джордж Вашингтон също много ще му харесат. Ти си голяма многознайка, Лейлъни. Много искам да видя каква ще си, когато пораснеш.
— Най-напред ще имам цици. По един или друг начин. Не че те са смисълът на моя живот.
— Аз много си харесвах гърдите, когато бях София Лорен.
— Вие самата сте много забавна, госпожо Ди. И вече сте пораснала. Не съм виждала много пораснали забавни хора като вас.
— Защо не ми викаш леля Джен като Мики.
Този жест на внимание и привързаност свари Лейлъни неподготвена. Тя за миг остана безмълвна и се опита да прикрие объркването си, като бързо отпи от колата с ванилия.
Дженива обаче отгатна поведението на момичето и очите й се насълзиха. За да отвлече вниманието на Лейлъни, тя пък взе една сладка, но така не можеше да прикрие сълзите си.
За Лейлъни най-лошото беше и двете да зациврят като в предаване на Опра Уинфри със заглавие „Малките недъгави момичета, набелязани за убийство, и чаровните откачени лели с простреляни глави, които ги обичат“. Както стилът на нинджите не е подходящ за Клонк, така и плачът не беше характерен за тях. Поне не и за тази Клонк.
Време е за пингвина.
Тя го извади от джоба на шортите си и го сложи на масата между свещниците, които още стояха подредени от снощната вечеря.
— Питах се дали можете да ми помогнете да върнем това на човека, на който принадлежи.
— Колко мило! — Дженива остави сладката, която и без друго нямаше намерение да яде, и взе статуетката от масата. — Много е красива.
Високият пет сантиметра пингвин — направен от глина, изпечен и ръчно боядисан — наистина беше толкова красив, че Лейлъни би го задържала за себе си, ако не беше зловещият му произход.
— Бил е на едно момиче, което е умряло снощи.
Усмивката на Дженива първо застина на лицето й, след което се стопи.
— Казвала се е Тетси — добави Лейлъни. — Не знам фамилията й. Но мисля, че е местна, от този окръг.
— За какво е всичко това, сладка моя?
— Ако утре или в събота си купите вестник, в него ще има некролог. Там ще е написана и фамилията.
— Започваш да ме плашиш, скъпа.