Бог-император на Дюна [God Emperor of Dune - bg]

Цикълът се затваря и преповтаря с такава неизменност, че би следвало всеки да види как той трябва да бъде вграден в отдавна забравени модели и схеми за оцеляване, които видът е надживял, но запазил.

Не, все още носим оня остатък от миналото, който съм длъжен да изкореня.

— Има ли някаква граница? — попита Айдахо. — Има ли предел, през който трябва да премина, за да не бъда никога вече част от настоящето тук?

— Ако е необходимо да съществува предел, длъжен си да ми помогнеш за неговото създаване — отговори Лито.

— Сега няма място, където можеш да отидеш, без да те последват и открият останалите от нас.

— Следователно няма да ми позволиш да се оттегля.

— Опитай, ако желаеш. Други като теб също искаха да го направят. Казвам ти, че няма граница, няма къде да се скриеш. Засега, и както е било от много, много време насам, човешкият род прилича на едноклетъчно създание, удържано от разпад с помощта на опасно лепило.

— Няма ли нови планети? Някакви непознати…

— О, растем, но не се делим.

— Защото ти ни спираш!

— Дънкан, не знам дали можеш да го проумееш, но ако наистина съществува граница, някакъв предел, оставащото зад теб не може да бъде по-значимо от онова, което предстои.

— Ти си изминалото!

— Не, миналото е Монео. Той бързо вдига традиционните аристократични прегради срещу всички възможни граници. Трябва да разбереш колко стабилни са те, тези прегради! Не само ограждат планетите и повърхността им, но затварят и идеите. Именно те пречат на промените, като ги задържат.

— Ти пречиш на промяната!

Няма да свърне встрани — помисли Лито. — Е, само още един опит.

— Най-сигурният признак, че благородничеството съществува, е изнамирането на бариери срещу новото — железни, стоманени, каменни или всякакви други завеси, тотално препречващи пътя към различното…

— Знам, че някъде има предел — прекъсна го Айдахо. — Но ти го криеш.

— Не скривам никакви предели. Аз искам граници! Искам и обичам да има изненади!

Достигат до него — помисли Лито. — И после отказват да влязат.

Потвърждавайки прозрението му, мисълта на голата полетя в нова посока:

— Наистина ли е имало представление на лицетанцьори на годежа ти?

Лито почувства в себе си вълна от гняв, издигнала се и веднага последвана от прилив на шеговита забава, причинена от факта, че е станал обект на подобни силни емоции. Поиска му се да кресне на Дънкан, но нямаше да постигне нищо…

— Лицетанцьорите действително дадоха представление — каза той.

— Защо?

— Искам всички да споделят с мен щастието ми.

Айдахо се загледа в него, сякаш съзираше някакво противно насекомо в питието си, а после процеди:

— Чух най-големия цинизъм, изричан някога от атреид.

— Но един атреид го казва.