Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
— Имаш предвид цъфтежа на диатомея, нали?
— Естествено, само че това е по-късен етап. Онези полимерни копелета се развиват адски бързо, казвам ти. Морската вода отначало е обикновена, свръхнаситена с кислород. След два месеца започнахме да получаваме странни данни на кислородната колона. Става дума за измерване на кислородното съдържание във вертикална колона вода с височина може би трийсет метра. После планктонът започна да се променя. Просто ни се изплъзваше — мъртви или странни нови форми.
— Как?
Рамси сви рамене.
— В твоето съобщение се казва „вирусно отпечатване“. Глупости, струва ми се. Каква е връзката между вируса и морската вода?
— А каква е връзката между пестицидите и планктона?
— Да, добър въпрос. Не знаем. Другата фраза, която си получил — „може да превърне неврообвивката на планктона в своя собствена химична форма, използваща околното съдържание на кислород, докато равнището му не спадне до стойности, фатални за по-голямата част от по-висшата хранителна верига“ — звучи така, като че ли някой знае, нали?
— Очевидно.
— Да, защото това не се съгласува с откритите от нас резултати.
— Че поглъща кислорода?
— И то как — вдигна вежди Рамси. — Пък и се разпространява страшно бързо. Онзи разтвор превръща планктона в самия себе си, така изглежда. Освен това отделя някои доста смъртоносни странични продукти — хлорни бензини, полихлорни бифенили, всевъзможни лайна. Хвърли един поглед на това.
Той извади със замах снимка от една папка. Мършава риба с изцъклени очи върху бетонна плоча. Зелена със сини линии, с подути устни. Бледа червенина под хрилете.
— Устни ракове, асиметрии, тумори. Хъсинджър пребледня, когато видя какво съм направил с експерименталната му риба. Виж, той обикновено не се тревожи за разпространяване на зараза в коритата. Морската вода е студена и солена. Това убива болестотворните организми, всички, освен някои…
Гордън обърна внимание на паузата.
— Освен какво?
— Освен някои вируси, каза Хъсинджър.
— Ъ-хъ. „Вирусно отпечатване“. А тази риба…
— Хъсинджър изолира моите корита и ги спря. Цялата ми риба е мъртва.
Двамата мъже се спогледаха.
— Чудя се кой ли го използва по Амазонка — тихо каза Рамси.
— Руснаците? — Тази възможност сега изглеждаше на Гордън съвсем реална.
— И къде е стратегическата изгода?
— Може да е някакъв инцидент.
— Аз не… Все още ли не знаеш защо засичаш това с апаратурата си за ядрен магнитен резонанс?
— Не.
— Онези глупости на Сол Шрифър…
Гордън презрително махна с ръка.
— Не беше моя идея. Забрави го.
— Не можем да забравим това — вдигна снимката с рибата Рамси.
— Не, не можем.
— Хъсинджър иска да го публикуваме незабавно.
— Давайте.
— Сигурен ли си, че не е свързано с Министерство на отбраната?
— Не, виж… това беше твоя идея.
— Но ти не я опроверга.
— Да кажем, че не исках да издавам източника си. Сам видя какво стана, когато научи Шрифър.
— Да — резервирано и преценяващо го погледна Рамси. — Доста си потаен.
Гордън реши, че това не е честно.
— Ти започна да говориш за Министерството. Аз не съм казвал нищо.
— Добре, добре. Хитро, обаче.
Гордън се зачуди дали Рамси не го мисли за „хитър евреин“. Но всъщност, залови сам себе си в тази мисъл. За Бога, каква параноя. Започваше да се държи като майка си, винаги подозрителен към неевреите.
— Съжалявам — каза той. — Страхувах се, че няма да се заемеш с проблема, ако не го направя, хм…
— Хей, няма нищо. Голяма работа. По дяволите, та ти ме наведе на нещо фантастично. Наистина важно.
Рамси потупа снимката. Двамата мъже замислено я погледнаха. Последва мълчание. Устните на рибата бяха като издути балони, цветовете ужасяващо не на място. В тишината Гордън чуваше лабораторията извън малкия кабинет. Постоянното пухтене и тиктакане продължаваше независимо от двамата мъже, ритми, сили, гласове. Нуклеокиселините се търсеха в капилярите от стъкло. Остър мирис прорязваше въздуха. Струеше студена светлина. Тик-так, тик-так.
Сол Шрифър гледаше от корицата на „Лайф“ с небрежна самоувереност, прехвърлил ръка през паломарския телескоп. Материалът в списанието беше озаглавен „Сражаващият се екзобиолог“. Имаше снимки на Сол, съзерцаващ фотография на Венера, Сол, наблюдаващ модел на Марс, Сол пред пулта за управление на радиотелескопа в Грийн Банк. Един абзац се отнасяше до съобщението. До големите магнити стоеше Сол, зад него се виждаше Гордън. Физикът гледаше в пространството между магнитните полюси и очевидно не правеше нищо. Ръката на Сол се допираше до някакви жици и като че ли се готвеше да ги оправи. Ядрено-магнитно-резонансните сигнали се описваха като „противоречиви“ и „яростно оспорвани от повечето астрономи“. Цитираха Сол: „В тази област човек рискува. Понякога губи. Но може и да спечели“.