Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
— Похода към Вашингтон.
— Ъ?
— Мартин Лутър Кинг. Знаеш.
Не бе обръщал никакво внимание на новините. Не попита нищо повече — обсъждането на политиката с Пени можеше само да я извади от равновесие. Откакто се беше върнал, тя се държеше изискано небрежно. Между тях имаше някакво странно примирие, но не и мир.
— Хей — извика той, като влезе в дневната, осветена само от слабия електрически блясък на телевизора. — Съдомиялната не иска да тръгне.
— Ъ-хъ. — Тя не обърна глава.
— Обади ли се да я поправят?
— Не. Направи го ти, по изключение.
— Миналия път бях аз.
— Е, аз няма да се обадя. Мразя тези неща. Нека си остане счупена.
— Ти я използваш повече от мен.
— Това също ще се промени.
— Какво?
— Вече няма да си троша ръцете да готвя.
— Не мисля, че си се презорила.
— Откъде знаеш? Та ти не би могъл да си изпържиш и яйца.
— Печелиш две точки за достоверност — леко каза той. — Във всеки случай, знаеш, че мога да готвя някои неща.
— Я стига.
— Говоря сериозно — остро отвърна Гордън. — Предстои ми да прекарвам много време в лабораторията и…
— Шумни и продължителни ръкопляскания.
— За Бога.
— Аз също няма да си стоя много тук.
— Няма да ти преча.
— Най-малко ти вършиш нещо в момента.
— По дяволите, не за това вдигаш такъв шум.
— Метафоричен шум ли?
— Истински шум, метаедикакъвси шум — откъде да знам?
— Реших, че може да си си помислил, че е истински. Иначе навярно би ме докоснал, откакто се върна.
— О.
— Не си забелязал, а?
Мрачно:
— Забелязах.
— Добре, защо?
— Не съм мислил за това, предполагам.
— Помисли.
— Нали знаеш, много работа.
— Смяташ, че не знам ли? Хайде, Гордън, видях лицето ти, когато слезе от онзи самолет. Щяхме да ходим да пийнем нещо в „Ел Кортес“, да се поразходим из града. Да обядваме.
— Добре. Виж, имам нужда от вечеря.
— Ти си вечеряй, аз ще гледам речта.
— Добре. Вино?
— Естествено. Има ли достатъчно за после?
— За после ли?
— Майка ми е трябвало да ме научи да съм по-директна. За после, когато се чукаме.
— О, да. Ще се чукаме.
Направиха го. Не беше много добре.
Гордън разглоби апаратурата на Купър на съставни части. После отново я сглоби. Провери изолацията на всеки детайл, като търсеше някакъв начин за проникване на неочакван сигнал във веригата. Вече беше сглобил по-голямата част от устройството, когато в лабораторията без предизвестие се появи Сол Шрифър.
— Гордън! Току-що бях в КУЛА10 и реших да намина.
— А, здрасти — измърмори Гордън, като избърса ръце в един омазнен парцал. Мъж с фотоапарат последва Сол в помещението.
— Това е Алекс Патурски от „Лайф“. Правят материал за екзобиологията.
— Ще ви бъда благодарен, ако ми позволите да направя няколко снимки — каза Патурски. Гордън измърмори съгласие и човекът бързо донесе отразителни екрани и фотографско оборудване. Сол разказваше за реакцията на неговото заявление.
— Ужасен пример за ограничени умове — рече той. — Никой не следва примера ни. Не мога да накарам никой от астрономическата общност да се отдели на идеята и пет секунди. — Гордън се съгласи и реши да не казва на Сол за Клаудия Цинс. Патурски обикаляше около тях, щракаше и подскачаше. „Обърнете се насам малко повече, а?“ — и Сол бързо се подчиняваше. Гордън го следваше. Искаше му се да бе облечен в нещо по-добро от тениска и джинси. Това, разбира се, беше единственият ден, в който не носеше обичайните си тъмни панталони и оксфордска риза.
— Чудесно, господа, направо чудесно — възкликна в заключение Патурски. Сол обърна за малко внимание на експеримента. Гордън му показа някои предварителни термични данни, които беше записал. Чувствителността бе ниска, но кривите очевидно бяха ясни резонансни линии.
— Много лошо. Ако имахме повече резултати, бихме могли отново да започнем цялата тази работа — погледна го Сол. — Ще ми съобщиш, ако откриеш нещо, нали?
— Само да не си глътнеш езика.
— Не, предполагам, че няма. — За миг астрономът изглеждаше обезсърчен. — Наистина смятах, че тук има нещо.
— Може би има.
— Да. Да, разбира се, сигурно има. — Той просия. — Да не останеш с впечатлението, че всичко е свършило, хей? Когато поотшуми малко и хората престанат да се заливат от смях при самата идея — е, ще излезе хубава статия. Може би нещо за раздел „Наука“, озаглавено „Срещу ортодоксалните вятърни мелници“. Може да стане.
— Ъ-хъ.
— Е, с Алекс трябва да тръгваме. Пътуваме през Ескондидо за Паломар.
— Наблюдения ли ще правиш там? — небрежно попита Гордън.
— Не. Не, аз не правя наблюденията. По-скоро съм човек на идеите. Алекс иска да направи някои снимки, това е всичко. Мястото е ужасно.
10
Калифорнийски университет в Лос Анджелис. — Б.пр.