Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
— Гордън, твоето име се споменава само веднъж. И толкова — каза Пени.
— Статията е за Сол, не го забравяй.
— Но нали точно затова той е там. Използва твоя…
— Успех — подигравателно довърши Гордън.
— Ами, не, но…
Гордън хвърли чертежа върху бюрото на Рамси.
— Дал ли съм ти екземпляр от това?
Рамси го взе и смръщи вежди.
— Не. Какво е това?
— Друга част от сигнала.
— А, да, спомням си. Показаха го по телевизията.
— Точно така. Шрифър го показа.
Рамси разгледа преплетените криви.
— Знаеш ли, тогава не ми заприлича на нищо. Но…
— Да?
— Ами, изглежда ми като някаква молекулярна верига. Тези точки…
— Тези, които съм свързал ли?
— Да, предполагам. Ти ли пръв го начерта?
— Не, Сол го разчете от закодирани сигнали. Та какво за тях?
— Ами, може би не е просто хаос от криви. Може би точките са молекули. Или атоми. Азот, водород, фосфор.
— Като ДНК.
— Е, това не е ДНК. По-сложно е.
— По-сложно или по-комплексно?
— По дяволите, не знам. Каква е разликата?
— Ти смяташ, че има някаква връзка с онези полимерни молекули?
— Възможно е.
— Онези имена от съобщението. Дюпон и Спрингнезнамкойси.
— Дюпон Аналган 58. Спрингфийлд AD45.
— Възможно ли е това да е едно от тях?
— Онези продукти не съществуват, казах ти вече.
— Добре. Добре. Но възможно ли е да са нещо подобно?
— Може би. Може би. Виж, защо не ме оставиш да видя дали ще успея да разбера нещо?
— Как?
— Ами, ще опитам да подредя атомите на местата във веригите. Ще видя какво се получава.
— Така, както Крик и Уотсън са направили ДНК ли?
— Ами, да, нещо подобно.
— Чудесно. Може би това ще разплете част от…
— Не разчитай много. Виж, най-важен е експериментът. Загубата на кислород, рибата. Заедно с Хъсинджър ще го публикуваме веднага.
— Добре, прекрасно и…
— Нали не възразяваш?
— Ъ? Защо?
— Искам да кажа, Хъсинджър смята, че би трябвало да го публикуваме заедно с него. Ако с теб искаме да напишем статия върху съобщението и неговото съдържание, казва Хъсинджър, това било друг…
— А, разбирам. — Гордън се залюля назад със стола си. Чувстваше се уморен.
— Искам да кажа, че не съм съгласен с него, но…
— Не, няма значение. Не ми пука. Публикувайте го, за Бога.
— Наистина ли нямаш нищо против?
— Тогава просто ти казах да хвърлиш един поглед. Е, ти го направи и откри нещо. Чудесно.
— Идеята не беше моя, а на Хъсинджър.
— Знам това.
— Е, благодаря. Наистина. Виж, ще помисля върху чертежа на тази верига, която ми донесе.
— Ако е верига.
— Да. Но искам да кажа, че навярно можем да го публикуваме. Заедно.
— Добре. Добре.
Резонансните криви оставаха плавни. Равнището на шума обаче продължаваше да расте. Гордън прекарваше все повече време в лабораторията, като се опитваше да потисне електромагнитните смущения. Бе завършил повечето от бележките си за лекциите пред специализантите по класически електромагнетизъм, така че беше свободен да се занимава с изследванията. Той остави подготовката на пробите, за да отдели повече време на апаратурата за ядрен магнитен резонанс. Купър все още смилаше собствените си данни. Шумът не изчезваше.
30.
1998 г.
Той затръшна външната врата на кабинета и затрополи по покрития със стари, широки дъски под. Имаше прилично стар кабинет, точно до „Нейвъл Роу“, но понякога му се искаше дървото да не е толкова омазнено и климатичната инсталация да е по-съвременна. Върнал се от продължителното сутрешно заседание, Иън Питърсън захвърли купчина материали върху бюрото си. Усещаше синусите си запушени. След заседания винаги беше така. С напредването им чувстваше как мислите му се забулват в лека мъгла, която го ограждаше от голяма част от досадните подробности и караници. Знаеше този ефект от дълги години опит — умора от толкова много приказки, толкова много технически фрази, толкова много специалисти, криещи задниците си зад грижливо безлични преценки.
Той се отърси от настроението си и прегледа настолния секретар. Първо, списък на телефонните обаждания, подредени по важност. Питърсън внимателно бе разделил имената на отделни списъци, така че отговарящият компютърен секретар да знае дали да го занимава. Списъкът се променяше ежеседмично, в зависимост от проблема, с който се занимаваше. Хората, с които някога беше работил по даден проект, проявяваха досадната склонност да смятат, че могат да продължават да му звънят по второстепенни въпроси, дори месеци или години по-късно.