Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
Три минути по-късно тя се добра до платото по-нагоре, където друга гора слагаше началото на нов склон. Започна да скубе листа от клоните и да ги трупа на купчина. Природна изолация. След като купчината израсна достатъчно голяма, тя смъкна ризата и панталоните си и започна да ги изцежда, сгушена сред листата. Две минути по-късно свали и бельото си, навлече изцедените дрехи и започна да пълни ризата и бельото си с листа. Примитивно, но резултатно.
Тя отново прекара през съзнанието си последните петнадесет минути, докато заравяше бельото си в купчината листа. По някакво чудо коланът, обувките и портфейлът бяха оцелели. Пистолетът обаче беше изчезнал, но поне беше привлякла вниманието на агентите, които скоро щяха да почнат да претърсват областта за… за какво? Мисълта я накара да спре за момент. Мъж? Жена? Въпросът изведнъж я осени. Колко ли бяха успели да видят? И до колко точни можеха да бъдат наблюденията им? Тя беше наясно, че подробностите щяха да зависят от Тайг и желанието му да защити Айзенрайх.
Което означаваше, че тя можеше да има шанс. Сграбчи куп листа в прегръдките си и ги отнесе до малка яма, сгушена сред туфа от гъста трева. Щеше да бъде в безопасност. Добро място за спане.
Гледката на Ню Йорк беше особено приятна, лъчи от светлина се пречупваха в ъгловатите сгради от стомана и стъкло, които се извисяваха сред ранния мартенски следобед. Ксандър се вгледа през илюминатора на самолета и видя града такъв, какъвто е — студен и далечен — не като убежище, а като отражение на самия него — мълчалив и нащрек, обзет от зловещо спокойствие, борещ се да маскира дисонансите под повърхността.
Но отсреща го гледаше нещо повече от част от него. Далеч повече. Това беше самият хаос, не като произволен сблъсък на време и обстоятелства, а като присъщо и в развитие напрежение, което поддържаше виталността на всяка сила, и което лежеше в сърцевината на реалната власт. Хаосът като гориво на върховенството, върховенството като параметър на хаоса и двете безсмислени едно без друго. В града, в неговата контролирана мания той виждаше взаимовръзката, която превръщаше едното в кръвоносна система на другото. В този момент, докато се взираше в сградите, Ксандър проумя една много основна истина, истина, която Айзенрайх така и не бе успял да улови. Властта жадува за хаоса като обект на собствения си контрол; хаосът търси властта като арбитър на собствените си ограничения. Едното не можеше да съществува без другото. Всяко оцеляваше чрез това напрежение. Всяко доминираше чрез това единение.
Ксандър продължи да се взира в далечината, все повече и повече осъзнаващ надигането на подобна сила у себе си, обособен самоконтрол, осъществим единствено чрез бушуващата в същността му буря. Мощ като отговор на това объркване. Вглъбен в тъмните очертания под самолета, той осъзна, че вече се бе приспособил към играта, а вътрешният му глас вече представляваше не толкова Ферик или Сара, а самия него. Бавно той започваше да култивира нужния инстинкт, да си създава реалност, която да проумее преживяното през последната седмица, вътрешна преграда, която едновременно го и плашеше, и даряваше с покой. Епизодът в метрото го бе убедил в това. Той откриваше странна двойнственост от потребности — една, която се стремеше да не дава излаз на бушуващите чувства, и друга, която искаше да пробуди вътрешната му енергия, за да може да отговори във всеки момент на всяко предизвикателство. Последните десет часа бяха като подарена глътка въздух от тази борба — дори и със смяната на самолетите и напрегнатите няколко часа, които бе прекарал на „Хийтроу“. Десет хиляди метра над хаоса той бе имал време да обмисли нещата, да прецени, но не по начините, на които се бе облягал в миналото. Теорията тук нямаше място. Айзенрайх му беше дал ясно да разбере това; последните два дни бяха променили напълно неговото възприятие.
И въпреки това тази друга реалност съществуваше, малките книжки в кожена подвързия, над които се бе насилил да мисли по време на полета, насилен, защото се страхуваше да се върне в техния свят, да отвори защитните си стени, за да улови повторно тази простота. Още повече защото бе започнал да поставя под въпрос собствената си способност. Загледан в книгите, докато прелистваше страниците им, той вече не гледаше на тях като на реликви, на които да се възхищава и които да обсъжда. Всяка една от тях си имаше своето значение и предназначение извън теорията. Разбира се, той се опитваше да убеди себе си, че това му е известно, далеч преди да се озове в този водовъртеж на хаоса, че бе прекарвал в плен на въздействието, което можеха да оказват подобни книги, но оставаха реалните въпроси. Беше ли успял поне веднъж да надзърне отвъд теорията? Не. Той бе поел по лесния път, бе ги отхвърлил като абсурд, като лудост и по този начин бе игнорирал и посланията, които се съдържаха в тях. Дори и допреди няколко дни, докато бе прелиствал текстовете, не си бе позволил да повярва в реалното им приложение. Това са книги! Те не предлагат нищо повече, освен тръпката на откривателството. Нищо повече! По някакъв начин той допусна истината за първия опит на Айзенрайх да се изплъзне от ума му. Той си бе позволил да прочете теорията като нищо повече от гориво за академична препирня. И сега, докато гледаше в празното небе, вече бе поумнял. Беше се докоснал до тяхната власт от първа ръка.