Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
Той въведе последните четири цифри и зачака. Петнадесет секунди по-късно се обади втори записан глас.
— Моника слуша. Вярвам, че всичко е наред. Ксандър въведе последните няколко цифри и зачака съобщението.
Знакът на вратата беше повече от ясен: ШАМПАНСКО; мъжделивата светлина в подземния коридор беше достатъчна, за да се различи всеки надпис: германски-бели вина, френски червени, приблизително десет помещения. От малкото, което бе успяла да зърне, в импровизираната й килия имаше стол и седем или осем почти довършени рафтове за вино, подпрени върху отсрещната стена — все още незавършена работа. На първо време помещението служеше като временна килия за сам човек. В тавана беше вградено прозорче, прекалено тясно, за да се промъкне и дете през него, така че нямаше нужда от ключалка или катинар. Но дори и така покритата с чакъл алея над главата й не беше съвсем подходяща за. незабелязано бягство — беше прекалено добре осветена област между къщата и дърветата. Прозорецът отпадаше като вариант.
Но това не я притесняваше особено. Седнала на столчето, Сара не си губеше времето в проучване на помещението около себе си. Вместо това, облегната на стената, втренчена върху някаква точка пред лицето си, тя непрекъснато възпроизвеждаше в паметта си разговора от вечерята. Беше минало повече от час след откровението на Тайг, но изражението й бе останало непроменено, без следа от емоция, която да замъгли мислите й. В главата й се въртеше единствено само разговорът. Само думите на Тайг. А с всяко последващо повторение, напрежението в добре познатия глас беше нараствало все повече и повече, екове от минало, борещи се да се отскубнат от разкъсания чадър на една свръхпокровителствена психика. Трябваше да видиш признаците — внезапната промяна в настроението, счупената разлята чаша вино. Глас, който настояваше за контрол. Седемте години извън занаята я бяха направили мудна, неспособна да чете незабележимите признаци. Думите бяха преки. Всичко се бе случило прекалено бързо за нея, предупреждението бе дошло прекалено късно. Всичко беше неприемливо. И с всяко мъмрене гласът ставаше все по-властен и изискваше пълно подчинение. Тримата от тях заедно — трябваше да се сети; беше прекалено лесно…
И въпреки това само Тайг бе знаел истината. Вотапек и Седжуик също като нея бяха стояли в неведение. Само той бе знаел. Един не така жесток глас се вмъкна в диалога им, глас, който бе държал демоните на разстояние толкова дълго време и сега отново я успокояваше. Концентрирай се върху думите му, върху предупреждението му. Сара се насили да се съсредоточи върху думите му. „Ние сме на по-малко от седмица… Една малка експлозия не означава нищо. Една след друга… Това, което кара хората да коленичат.“ Те се бяха уверили в ефикасността на теорията във Вашингтон и Чикаго, готови да прострат визията си и върху други центрове. Това беше достатъчно да ангажира мислите й, да я облекчи от самоанализа, който моментът на самота и неуспех толкова лесно провокираха. И въпреки това, докато седеше на столчето, други образи нахлуваха в зрителното й поле — стая, не по-различна от тази в момента: пазач, легло, макар и без прозорец. Никакъв лъч от светлина от преди седем години, което да й даде някакво указание поне за часа и мястото. Само мракът и сенките. И винаги въпросите.
— Вие разбирате директивата.
— Да.
— Вие разбирате, че работата може да стигне и отвъд Сафад, до останалите?
— Да… аз…
— Да, какво?
— Да, аз…
— Това е било непредвидено усложнение и ти си направила избор. Налага се да се правят някои жертви. Накрая ти си постъпила правилно. Но това е бил твоят избор, твоето решение. Налагало се е да ги убиеш, дори и това да е означавало нейната смърт.
— Не… да… аз…
— Имаше ли друга алтернатива?
— Имаше забавяне. Казаха ми да чакам. Можех да я спася, ако не се бях забавила.
— Ти си направила своя избор, приела си отговорността… накрая. Забавянето е било несъществено.
— Аз…
— Забавянето беше несъществено.
Тя се изправи при опита да прогони спомените от миналото. Аз направих своя избор. Аз поех отговорността. Внезапен прилив на гняв заклокочи под повърхността на привидното й спокойствие. Не мога да ти позволя да се върнеш! Тя изпитваше необходимост да осъществи свой собствен контрол, своето собствено измъкване. Но образите от миналото доказваха прекалено много, като проникваха на повърхността с безмилостна упоритост. Неспособна да ги потисне, тя удари силно дланта си върху мазилката на стената; ожулената й кожа й помогна да се върне към действителността. Болката запулсира в ръката й и запълзя нагоре към лакътя. За момент остана втренчена в разранената си длан, проследи някои от линиите й до палеца, стисна юмрук, като този път вече болката я прониза остро и видя линията да изчезва сред гънките на кожата и пръстите й. Едва тогава вътрешният глас започна да заглъхва.