Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
— Ще пропусна поклоненията и погребенията.
Тя кимна.
Продължихме да четем, да отговаряме на телефонни обаждания и да преглеждаме факсове. Успях без чужда помощ да отворя и-мейла си, но нямаше нищо интересно. Пихме кафе, разменяхме идеи и теории с хората наоколо и общо взето си чешехме езиците в очакване на нещо.
Когато в залата влизаха нови хора, те поглеждаха към нас с Кейт — бяхме нещо като знаменитости, струва ми се, тъй като освен нас нямаше други свидетели на най-голямото масово убийство в американската история. Живи свидетели, искам да кажа.
Джак Кьоних влезе в центъра и дойде при нас. Седна така, че да е под горния ръб на стената, и рече:
— Току-що получих секретно съобщение от Лангли. В шест и половина следобед немско време човек, отговарящ на описанието на Асад Халил, застрелял американски банкер във Франкфурт. Убиецът избягал. Но четиримата свидетели го описали като арабин, затова немската полиция им показала снимката на Халил и те го разпознали.
Бях замаян, меко казано. Смазан. Представих си как цялата ми кариера рухва.
Погледнах Кейт и видях, че също е шокирана. Наистина беше вярвала, че Халил е в Съединените щати.
Това бе лош завършек на нещата. Човек никога не се възстановява професионално, след като е прецакал най-големия случай на света. Изправих се и казах на Джак:
— Ами… това е… предполагам… искам да кажа… — За пръв път в живота си се чувствах като абсолютно некомпетентен дърдорко, идиот и глупак.
— Седни — тихо каза той.
— Не. Напускам. Съжалявам.
Взех си сакото и излязох в дългия коридор. Мислите ми препускаха и тялото ми се движеше като автомат. Чувствах се така, все едно съм в линейка и кръвта ми изтича. Дори не си спомням как съм стигнал до асансьора. На всичкотоотгоре бях изгубил трийсет долара. Не щеш ли, до мен изникнаха Кейт и Джак.
— Виж, не споменавай на никого за това — каза той.
Не го разбрах.
— Не е бил той — продължи Кьоних. — Нали така? Всички трябва да продължим да работим по случая така, все едно Халил все още е тук. Ясно ли е? Само неколцина души знаят за тази история във Франкфурт. Реших, че съм длъжен да ти го кажа. Но даже Стайн не знае нищо. Джон? Трябва да го запазиш в тайна.
Кимнах.
— И не бива да правиш нищо, което може да събуди подозрения.
С други думи, не можеш да напуснеш.
— Мога.
— Не, Джон — рече Кейт. — Трябва да продължиш, все едно нищо не се е случило.
— Невъзможно. Не си падам по преструвките. Пък и какъв смисъл има?
— Има смисъл — отвърна Джак. — Иначе всички ще изгубят духа си. Виж, не знаем дали онзи тип във Франкфурт наистина е бил Халил. — Той се опита да се пошегува. — Защо му е на Дракула да ходи до Германия?
Не исках да ми напомнят за тъпата аналогия с вампира, но се насилих да проясня мислите си.
— Може да е било за отвличане на вниманието — накрая казах аз. — Двойник.
Кьоних кимна.
Точно така. Не знаем.
Асансьорът дойде, вратата се отвори, но аз не влязох. Усетих, че Кейт ме е хванала за ръката.
Предлагам на двама ви още тази вечер да заминете за Франкфурт и да помогнете на американския екип — ФБР, ЦРУ, немската плиция и немското разузнаване — каза Джак. — Мисля, че би трябда отидете. — Той прибави: — И аз ще ви придружа за ден-два.
Не отговорих.
— Съгласна съм — накрая отвърна Кейт. — Джон?
— Да… предполагам… по-добре е, отколкото да съм тук.
Кьоних си погледна часовника.
— В осем и десет има полет за Франкфурт на „Луфтханза“ От летище „Кенеди“. Пристига утре сутрин. Тед ще ни посрещне на …
— Наш? Наш е в Германия? Мислех, че е в Париж.
— Предполагам, че е бил. Но в момента пътува за Франкфурт.
Кимнах. Нещо ми се стори смешно.
— Добре — каза Джак, — да свършваме тук, за да сме на летището не по-късно от седем. „Луфтханза“, осем и десет, полетът за Франкфурт. Билетите ще ни чакат там. Вземете си багаж за дълъг престой. — Той се обърна и се отдалечи към командния център.
Кейт постоя малко, после рече:
— Джон, в теб най-много ми харесва оптимизмът ти. Ти никога не се отпускаш. Приемаш проблемите като предизвикателство, а не като…
— Няма нужда да ме ободряваш.
— Добре.
Запътихме се обратно към стаята.
— Много мило от страна на Джак, че ни праща във Франкфурт.
— Бил ли си там? — попита ме Кейт.
— Не.
— Аз съм ходила няколко пъти. — И прибави: — Навярно ще се наложи да обиколим цяла Европа по следите на онзи тип. Ще имаш ли проблеми с неочакваното заминаване?
В този въпрос като че ли имаше скрит подтекст, но аз отвърнах просто:
— Не.
Върнахме се на бюрата си. Прибрах някои документи в дипломатическото си куфарче и нахвърлях боклука в чекмеджетата. Исках да се обадя на Бет Пенроуз, но реших, че ще е по-добре да изчакам, докато се прибера вкъщи.