Далеч на север
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Далеч на север». Краткое содержание книги:
Мег Галоуей, родена и отрасла в Лунаси, e свикнала да бъде сама. Баща й изчезва, още когато e малко момиче. Кара малкия си самолет и живее в покрайнините на града само c няколко хъскита. След новогодишната целувка c началника на полицията тя си позволява да се отдаде на страстта, но държи да запази нещата колкото се може по-простички. Но нещо в тъжните очи на Нейт я покорява и стопля замръзналото й сърце.
A в Лунаси започва да става все по-интересно… и опасно!
— Майната ти. Да, разбил съм няколко мутри, счупил съм няколко глави, но не съм скапан убиец на кучета. И ако твърдиш, че съм, нямам нужда от ключа, за да ти смачкам черепа.
— Попитах те кога излезе от киното.
— През паузата излязох да пуша. Ти ме видя. Говорихме как да се подготвим за наводнението. След това дойдох тук. Товарих проклетите чували. — Той посочи с палец камиона си, където бяха подредени поне сто чувала. — Реших, докато съм тук, да прегледам и двигателя. Не съм мърдал никъде. Ако някой е отишъл у Джо и е убил кучето, не съм бил аз. Харесвах това куче.
Нейт извади пликчето с ръкавиците.
— Твои ли са?
Бинг втренчи поглед в тях и избърса уста с опакото на ръката си. Червенината по лицето му бързо отстъпваше място на мъртвешка бледност.
— Какво, по дяволите, става тук?
— Това „да“ ли означава?
— Да, мои са, не го отричам. Казах ти, че някой е откраднал ножа и ръкавиците ми.
— Едва тази сутрин. Човек може да се зачуди дали не си го направил, за да прикриеш следите си.
— Защо, по дяволите, ми е притрябвало да убивам някакво куче? Тъпо, старо куче?
Бинг се почеса по бузата, после извади нова цигара от пакета в джоба си. Ръцете му трепереха.
— Ти нямаш куче, нали?
— Това значи ли, че мразя кучетата? Господи! Имах куче. Умря преди две години. Имаше рак. — Бинг се изкашля и дръпна от цигарата. — Ракът го уби.
— Когато някой убие куче, се питаш дали мрази кучетата или ненавижда собствениците му.
— Не съм имал никакви проблеми с това куче. Нито пък с Лара, Джо и колежанчето им. Питай ги. Питай ги дали сме се карали. Но със сигурност някой ще си има проблеми с мен.
— Имаш ли представа защо някой би направил подобно нещо?
Бинг рязко сви рамене.
— Единственото, което знам, е, че не съм убил това куче.
— Не напускай града, Бинг. Ако ти се наложи, искам да ме уведомиш.
— Няма да стоя тук, за да ме сочат хората с пръст.
— Не напускай града — повтори Нейт и излезе.
Докато чакаше, Мег пиеше бира и се опитваше да овладее гнева си. Не обичаше да чака и Нейт щеше да си получи заслуженото, когато се появеше. Беше й наредил какво да прави като генерал на малоумен новобранец.
Мразеше да й заповядват и щеше да му каже и това.
Когато се върнеше, щеше хубавичко да го наемете.
Но защо се бавеше, по дяволите?
Тревожеше се до смърт за кучетата си — независимо че разумът й говореше, че са добре, че Нейт ще изпълни обещанието си и ще ги доведе. Трябваше дай позволи да ги вземе сама, вместо да я държи под нещо като домашен арест.
Не искаше да стои тук безпомощно и да се тревожи, да пие бира и да играе покер с Ото, Кльощавия Джим и Професора, за да убие времето.
Беше спечелила повече от двадесет и два долара, но ней пукаше.
Къде беше той, по дяволите!
И за кого се мислеше, че да й казва какво да прави и да я заплашва с арест? И щеше да му го каже, помисли си тя, Докато обръщаше осмица пика, с която правеше добър фул.
Човекът, който стоеше под дъжда до кучето, не беше милият Нейт с тъжните очи. До горкичкия мъртъв Юкон. Беше някой друг. Навярно така бе изглеждал в Балтимор, преди онази престрелка да го промени. Преди болката да завладее сърцето му.
Но не й пукаше за това. Не й пукаше.
— Плащам твоите два долара — каза тя на Джим — и качвам с два.
Хвърли парите на масата.
Майка й беше дала един час почивка на Джим и работеше на бара. Не че имаше много работа, помисли си Мег, когато Професора се отказа, а Ото вдигна залога й с още два долара. Освен тях, в едното сепаре седяха четирима пришълци. Двамата изкуфели старци Ханс и Декс седяха в другото и убиваха дъждовната вечер с бира и дама.
И чакаха някой да дойде и да разкаже клюките.
Ако реката прелееше, щяха да дойдат още посетители. Да се стоплят за няколко минути, да пийнат по едно кафе, преди отново да се заемат с чувалите с пясък. Когато приключеха с работата, пак щеше да има наплив. Повечето щяха да се върнат — мокри, уморени и гладни, но нежелаещи все още да се приберат и да зарежат мъжката си компания.
Щяха да пият кафе и алкохол, да хапнат нещо топло. Чарлийн щеше да се погрижи за тях, щеше да стои, докато и последните си тръгнат. Мег го беше виждала и преди.
Тя хвърли още два долара, когато Джим се отказа.
— Два чифта — обяви Ото. — Попове и петици.
— Твоите попове не вървят пред моите дами. — Мег свали двойка дами. — Защото са подплатени с три осмички.
— По дяволите! — Ото я наблюдаваше как прибира малката купчинка банкноти и монети. После вдигна глава и отмести стола си назад, защото Нейт се появи на вратата. — Шерифе?