Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)
- Автор: Гейман Нил Ричард, Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)». Краткое содержание книги:
И двамата, Азирафел и Кроули, се съгласиха с него, че било точно така, после Азирафел подписа разписката, която му тикна шофьорът, с което потвърди, че една корона, чифт везни и меч един брой са получени в пълна изправност и предстои да бъдат доставени на зацапан адрес и минати по размазан номер на банкова сметка.
Човекът се запъти обратно към микробуса. После се спря и се обърна.
— Ако кажа на жена ми какво ми се случи днес — рече им той малко тъжничко, — никога няма да ми повярва. И хич няма да я обвинявам за което, щото и аз не го вярвам. — После се качи в микробуса и потегли.
Кроули се изправи. Мъничко се олюляваше. Протегна ръка на Азирафел.
— Хайде — подкани го той. — Ще ни закарам обратно до Лондон.
Качи се в един джип. Никой не ги спря.
Вътре имаше касетофон. Това не е стандартното положение дори за американско военно МПС, но Кроули автоматично бе предположил, че всички превозни средства, които кара, си имат касетофони, и по тази причина това също се сдоби с такъв само секунди след като той се качи.
На касетата, която пусна, след като подкара, пишеше „Музика на водата“ от Хендел и си остана „Музика на водата“ от Хендел чак докато си пристигнаха в къщи.
Неделя
(или първият ден от остатъка на техния живот)
Някъде към десет и половина вестникарчето донесе неделните вестници на прага на Джасмин котидж. Наложи му се три пъти да се връща.
Поредицата от глухи удари, докато вестниците се сипеха върху изтривалката, събуди Нютон Пълсифър.
Той остави Анатема да си поспи. Горкичката, доста се беше изтормозила. Беше почти неадекватна, когато я сложи да спи. Цял живот беше живяла според „Предсказанията“, а сега вече нямаше „Предсказания“. Сигурно се чувстваше като влак, който е стигнал края на линията и изведнъж разбира, че му се налага да продължи някак.
Отсега нататък животът й щеше да върви така, че всичко, което се случва, да бъде изненада — както е с всички хора. Какъв късмет!
Телефонът иззвъня.
Нют се втурна към кухнята и на второто иззвъняване вдигна слушалката.
— Ало?
Отсреща му забърбори някакъв пресилено дружелюбен глас с лека нотка на отчаяние.
— Не — отвърна той. — Не съм. И не е Девиси, а Дивайс. Като еделвайс. И освен това спи.
— Е — продължи той, — убеден съм, че тя не иска да й се изолират никакви кухини. Нито пък двойно полиране. Искам да кажа, нали разбирате, къщата не е нейна. Тя е просто наемателка.
— Не, няма да я събудя да я питам — додаде той — и кажете ми, госпожице ъъ… да, госпожице Мороу, що и вашата пасмина не си почива в неделя като всички хора?
— Неделя — потвърди той. — Разбира се, че не е събота. Че защо да е събота? Събота бяхме вчера. Честно, днес наистина е неделя. Как така ви се губи един ден? Не съм ви го отмъкнал аз. Струва ми се, че нещо сте се улисали с всичкото това пробутване на… ало?
Той изръмжа и затвори.
Продавачи по телефона! На тия би трябвало да им се случи нещо много ужасно.
Внезапна мисъл го връхлетя. Днес наистина беше неделя, нали така? Погледът, който метна на неделните вестници, го убеди. Щом в неделното издание на „Таймс“ пишеше, че е неделя, човек можеше да е сигурен, че са проучили въпроса. А вчера беше събота. Разбира се. Вчера беше събота и тази събота той нямаше да я забрави до края на живота си, стига, разбира се, да си спомнеше какво точно не бива да забравя.
Усети, че се намира в кухнята, и реши да приготви закуска.
Движеше се из кухнята възможно най-тихичко, за да не събуди останалите домашни, и всеки звук му се струваше ужасно силен. Вратата на хладилника, останал от памтивека, се затваряше с такъв трясък, като че известяваше второто пришествие. Кранчето капеше като диуретик, но вдигаше шум чак до Бога. И изобщо не можеше да намери кое къде е. Най-накрая, както постъпва всяко закусващо само в чужда кухня човешко същество, кажи-речи, от зората на времето, се задоволи с разтворимо кафе, черно, без захар.
[# С изключение на Джовани Джакопо Казанова (1725–1798), прочут любовчия и литератор, разкрил в том 12 на своите „Мемоари“, че ако става въпрос, той през цялото време си носел със себе си малка чантичка, съдържаща „самун хляб, гърненце най-отбран севилски мармалад, нож, вилица и малка лъжичка за разбъркване, две пресни яйца, грижливо увити в непредена вълна, домат или «любовна ябълка», малко тиганче, тенджерка, спиртник, мангалче за притопляне, ламаринена кутия с подсолено масло италиански тип, две чинии от костен порцелан. Освен това парче медена пита за подслаждане на дъха ми и на кафето ми. Нека читателите разберат, като им казвам на всички тях: истинският джентълмен винаги трябва да закуси както подобава на джентълмен, където и да се намери“.]