Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)
- Автор: Гейман Нил Ричард, Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)». Краткое содержание книги:
Погледна останалите от Ония и те се помъчиха да не отстъпват назад. Позамисли се, а после рече:
— И без това стана страшно мазало. Но на мене ми се струва, че всички ще са много по-щастливи, ако забравят за това. Не точно да забравят, ами просто няма да си го спомнят точно. И после ще си ходим.
— Но не може да оставиш всичко просто така! — втурна се напред Анатема. — Помисли си какви неща само можеш да направиш! Добри неща.
— Като например? — попита Адам.
— Ами… например можеш да върнеш всичките китове като за начало.
Той наклони глава настрана.
— И това ще спре хората да ги убиват, така ли?
Тя се поколеба. Хубаво щеше да е, ако можеше да отговори с „да“.
— Ами ако хората почнат да ги убиват, какво ще ме помолиш да направя за тях? — продължи Адам. — Не. Май че почнах да му хващам цаката. Почна ли да се бъркам така, няма спиране. Струва ми се, че единственото разумно нещо е хората да знаят, че ако убият кит, ще си имат мъртъв кит.
— Това показва много отговорно отношение — обади се Нют.
Адам вдигна вежда.
— Просто разум — обясни той.
Азирафел потупа Кроули по гърба.
— Май оцеляхме — рече той. — Само си представи какъв ужас щеше да бъде, ако бяхме поне малко от малко компетентни.
— Мда — отвърна Кроули.
— Колата ти действаща ли е?
— Май ще трябва да се поработи по нея — призна Кроули.
— Мислех си, че можем да откараме тези добри хора до града — предложи Азирафел. — Дължа една вечеря на мадам Трейси, убеден съм. И на нейния момък, разбира се.
Шадуел надзърна през рамо, а после погледна мадам Трейси.
— Тоя за кого приказва? — попита той тържествуващото й изражение.
Адам се върна при Ония.
— Ами то май трябва вече да си ходим — рече той.
— Но какво се случи всъщност? — възкликна Пепър. — Искам да кажа, станаха едни такива…
— Вече няма значение — прекъсна я Адам.
— Но ти можеше да помогнеш толкова много… — подхвана Анатема, щом децата се запътиха обратно към колелетата си. Нют я прихвана нежно за лакътя.
— Идеята не е добра — заяви той. — Утре е първият ден от остатъка на нашия живот.
— Знаеш ли — подметна тя, — от всички изтъркани лафове, които открай време страшно мразя, тоя е безспорният връх.
— Невероятно, нали? — ухили се щастливо Нют.
— Защо на вратата на колата ти пише „Дик Търпин“?
— Всъщност е шега — обясни Нют.
— Хммм?
— Защото накъдето и да тръгна, задържам движението — смънка той нещастно.
Кроули изгледа мрачно контролното табло на джипа.
— Съжалявам за колата — обясняваше Азирафел. — Знам колко много ти харесваше. Може би ако се съсредоточиш, ама наистина здравата…
— Няма да е същото — пресече го Кроули.
— Сигурно няма.
— Съвсем новичка я взех навремето, знаеш ли. Не беше кола, а по-скоро нещо като ръкавица, която обгръща цялото тяло.
Той подуши из въздуха.
— Какво гори?
Повя ветрец, вдигна прах и пак го слегна. Въздухът се нагорещи, натежа и хората залепнаха в него като мухи в сироп.
Той извърна глава и съзря ужасената физиономия на Азирафел.
— Ама то свърши — възкликна той. — Не може да стане сега! Онова… онова нещо, точният момент или каквото ще да е там отмина! Свърши!
Земята се разтресе. Шумът беше като от влак в метро, който обаче не минава под земята. Повече приличаше на влак, излизащ на повърхността.
Кроули защрака със скоростния лост като побъркан.
— Не е Велзевул! — крясъкът му надвика вятъра. — Това е Той! Неговият баща! Това не е Армагедон — лично е! Пали бе, кола с кола проклета!
Земята под Нют и Анатема се разшава и ги запрати върху танцуващия бетон. Измежду пукнатините бликна жълт дим.
— Като вулкан е! — изкрещя Нют. — Какво е това?
— Каквото и да е, бая се е ядосало — забеляза Анатема. Кроули сипеше псувни в джипа. Азирафел положи ръка на рамото му.
— Тук има човеци — рече той.
— Да — сопна му се Кроули. — И аз съм тук.
— Искам да кажа, че не бива да позволяваме това да им се случва.
— Абе кво… — подхвана Кроули и млъкна.
— Искам да кажа, като се позамислиш, и без това достатъчно бели сме им навлекли. И ти, и аз. За всичките тия години. С едно, с друго.
— Само си вършехме работата — смънка Кроули.
— Е, и? Мнозина в историята просто са си вършили работата и виж какви бели са направили.
— Да не ми предлагаш случайно да се опитаме да Го спрем?!
— Имаш ли нещо да губиш?
Кроули понечи да възрази и осъзна, че нямаше какво да губи. Нямаше какво да загуби освен онова, което вече беше загубил. Не можеха да му сторят нищо по-лошо от онова, което така или иначе щяха да му сторят. Най-накрая се почувства свободен.