Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)
- Автор: Гейман Нил Ричард, Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Добри поличби (Правите и акуратни предсказания на Агнес Нътър, вещица)». Краткое содержание книги:
Архимед е казал, че ако му дадете достатъчно дълъг лост и достатъчно здрава опора под краката, ще премести Земята.
Би могъл да стъпи върху господин Йънг.
Вратата на колата се отвори и господин Йънг излезе оттам.
— Какво става тук? — възкликна той. — Адам? Адам!
Но Ония търчаха към портала.
Господин Йънг огледа шокираното събрание. На Кроули и Азирафел поне им беше останало достатъчно самообладание, че да си приберат крилата.
— Сега пък каква я е свършил? — въздъхна той, без действително да очаква да му отговорят.
— Ама къде се дяна туй момченце? Адам! Връщай се тука веднага!
Адам рядко слушаше татко си.
Сержант Томас А. Дайзенбъргър отвори очи. Единственото, което му се виждаше странно в обстановката, беше доколко позната му е тя. На стената висеше снимката му от гимназията. Малкото знаменце на звезди и райета стърчеше в чашата до четката му за зъби. Дори и мъничкото му плюшено меченце беше там, както винаги облечено в мъничката си униформичка. Лъчите на ранното следобедно слънце нахлуваха през прозореца на спалнята му.
Миришеше му на ябълков пай. Това беше едно от онези неща, които най-много му липсваха в съботните вечери далеч от дома.
Слезе на долния етаж.
Майка му се суетеше край печката и тъкмо изваждаше грамадански ябълков пай от фурната да поизстине.
— Здрасти, Томи — поздрави го тя. — Аз пък си мислех, че си в Англия.
— Да, мамо. Принципно съм в Англия, мамо, и защитавам демокрацията, тъй вярно, мамо, сър! — отвърна сержант Томас А. Дайзенбъргър.
— Много хубаво, синчето ми — похвали го майка му. — Татко ти е на Голямата нива с Честър и Тед. Много ще се зарадват да те видят.
Сержант Томас А. Дайзенбъргър кимна.
Той свали армейската си каска и армейското си яке и запретна армейските си ръкави. За миг доби по-замислен вид откогато и да било през живота си. Част от мислите му кръжаха около ябълковия пай.
— Мамо, ако някоя човекоединица осъществи свръзка с цел телефоническа комуникация със сержант Томас А. Дайзенбъргър, мамо, сър, то съответният индивид да бъде…
— Моля, Томи?
Том Дайзенбъргър окачи пушката си на стената над очуканата си бащина двуцевка.
— Казах, мамо, ако някой ме търси, аз съм на Голямата нива с тате, Честър и Тед.
Микробусът се приближи бавно към портала на въздушната база. Спря. Постовият, застъпил нощна смяна, погледна през прозореца, провери документите на шофьора и му махна да влиза.
Микробусът залъкатуши по бетона.
Паркира на площадката пред празното летище. Там двама мъже седяха и си пийваха винце от една бутилка. Единият беше с тъмни очила. Изненадващо, но никой не им обръщаше и грам внимание.
— Да не искаш да ми кажеш — рече Кроули, — че Той открай време го е намислил да стане така? От самото начало?
Азирафел съвестно избърса гърлото на шишето и му го подаде.
— Може и така да е — отвърна той. — Може. Предполагам, че винаги можем да Го питаме.
— Като оставим настрани факта, че с него, тъй да се каже, никога не сме си имали приказката — продължи замислено Кроули, — доколкото си спомням, Той не е точно от хората, които ти отговарят просто и ясно. Всъщност, ами всъщност Той изобщо никога не ти отговаряше. Само ще ти се усмихне, все едно знае нещо, дето ти не го знаеш.
— И, разбира се, то си е точно така — додаде ангелът. — Инак какъв е смисълът?
Настана мълчание и двете същества се втренчиха замислено в далечината, сякаш си спомняха за неща, за които и двамата отдавна-отдавна не се бяха присещали.
Шофьорът излезе от микробуса, понесъл картонен кашон и маша.
На площадката се въргаляха потъмняла метална корона и везни. Човекът ги подбра с машата и ги пусна в кашона.
После се приближи до двамината с бутилката.
— Ще ме извинявате, господа — рече той, — ама тук някъде би трябвало да се въргаля и някакъв меч — или поне във всеки случай тука така пише, — та се чудех…
Азирафел като че се притесни. Той също се поогледа, леко озадачен, после се изправи и усети, че горе-долу от един час насам седи върху меча. Пресегна се и го вдигна.
— Съжалявам — извини се той и пусна меча в кашона.
Шофьорът, нахлупил кепе на „Интернешънъл експрес“, му рече, че нямало нищо и че наистина тях двамата Господ му ги пращал, щото някой трябвало да подпише, за да потвърди, че надлежно е прибрал онова, за което са го пратили, и че тоя ден имало да се помни, а?