Дом на вериги
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дом на вериги». Краткое содержание книги:
Така започва величавата нова глава на „Малазанска книга на мъртвите“ — епично сказание за война, интрига, магия и измяна. Стивън Ериксън е един от най-оригиналните, надарени с богато въображение разказвачи в съвременното фентъзи.
— Ще те държа в течение за нещата, ако искаш.
— Благодаря. Искам.
Изчака я, докато напусне полянката. Клетви бяха загърнали душата на Тоблакай. И бавно я стягаха. Някой ден, и то скоро, нещо щеше да се прекърши. Не знаеше кое, но ако Леоман го беше научил изобщо на нещо, то беше на търпение.
Щом тя си отиде, воинът се обърна и се приближи до сандъка със сечива.
С прах по ръцете — призрачна патина, леко обагрена в розово от яростната червена буря, обкръжила света.
Дневният зной бе само илюзия в Рараку. С падането на мрака мъртвите кости на пустинята бързо отхвърляха трескавото, тръпнещо слънчево дихание. Вятърът ставаше мразовит, а пясъците кипваха от пълзящ и бръмчащ живот, все едно твари изпълзяваха от гниещ труп. Ризани прехвърчаха в дивия си лов през рояци комари и бълхи над лагера, проснал се сред руините. В далечината виеха пустинни вълци, подгонени сякаш от духове.
Хеборик живееше в скромна шатра, вдигната около каменен кръг, основа на някогашна житница. Обиталището му бе разположено доста далече от центъра на поселението, обкръжено от юртите на едно от пустинните племена на Маток. Подът беше застлан със стари черги. Встрани имаше масичка от струпани тухли с мангал върху нея, достатъчно голям за готвене, но не и за отопление. Наблизо имаше ведро с кладенчова вода, подправена с кехлибарено вино. Няколкото светилника изпълваха вътрешността с жълтеникава светлина.
Хеборик седеше сам и вдишваше гъстия сладникав аромат на хен’бара. Звуците на подготвящото се за вечерта племе отвън предлагаха утешителен фон, достатъчно близък и достатъчно шумен, за да обърква мислите му. Едва по-късно, когато сънят победеше всички наоколо, щеше да дойде пристъпът, зашеметяващите видения за лице от нефрит, толкова грамадно, че предизвикваше разсъдъка. Мощ, едновременно земна и чужда, сякаш породена от нивга непроменима естествена сила. Ала все пак бе променена, преобразена, прокълната с усет и чувство. Гигант, заровен в отатарал, неподвижен във вечния си затвор.
Гигант, който вече можеше да докосне външния свят с двете призрачни човешки ръце — ръце взети, а сетне захвърлени от бог.
„Но дали Финир изостави мен, или аз изоставих Финир? Кой от нас, чудя се, е по-… оголен?“
Този стан, тази война — тази пустиня — всичко това бе успяло да облекчи срама от криенето му. Но един ден, Хеборик знаеше, щеше да се наложи да се върне в онази ужасна пустош от миналото си, на острова, където чакаше каменният гигант. Да се върне. „Но за какво?“
Винаги беше вярвал, че Финир е взел отсечените му ръце на съхранение, да изчакат суровата присъда, която бе право на Оня с Бивните. Орис, която Хеборик беше приел примирено. Но сякаш нямаха край предателствата, които един бивш жрец можеше да извърши срещу своя бог. Финир беше измъкнат от царството си, оставен сам и заклещен в този свят. Отсечените ръце на Хеборик си бяха намерили нов владетел, владетел с такава огромна мощ, че можеше да воюва със самия отатарал. Но беше нещо чуждо. Хеборик вече бе убеден, че гигантът от нефрит е натрапник, изпратен тук от друго селение с някаква скрита цел.
Ала не бе изпълнил тази цел — някой го бе оковал.
Отпи от чая. Молеше се въздействието му да се окаже достатъчно силно, за да умъртви идещия сън. Защото или чаят губеше силата си, или по-скоро той самият вече привикваше на въздействието му.
Каменното лице го зовеше.
Опитваше се да проговори.
Някой драсна на платнището на входа, после го дръпна встрани.
Влезе Фелисин.
— А, още си буден. Добре, така ще е по-лесно. Майка ми те вика.
— Сега?
— Да. Станали са разни неща във външния свят. Последствията им трябва да се обсъдят. Майка търси мъдростта ти.
Хеборик хвърли скръбен поглед на глинената чаша с димящия чай в призрачните си ръце. Щом изстинеше, нямаше да е нищо повече от ароматна вода.
— Не ме интересуват събитията от външния свят. Ако очаква мъдри слова от мен, ще се разочарова.
— Същото й казах — отвърна Фелисин Младата с насмешлив блясък в очите. — Ша’ик настоява.
Помогна му да облече наметалото си и го изведе навън, с ръка, лека като комарче на гърба му.
Нощта бе хапливо студена, с вкус на улягаща прах. Тръгнаха мълчаливо по една от криволичещите улички между юртите.
Подминаха високия подиум, от който Ша’ик Преродената се беше обърнала първия път към струпаното множество, после минаха през порутените пилони на нявгашната порта и към огромния многоцветен павилион, двореца на Избраната. Стража нямаше, защото присъствието на богинята бе осезаемо, като напор в ледения въздух.
В първата стая, в която влязоха, нямаше много топлина, но след всяка завеса, която открехваха, температурата се покачваше. Дворецът представляваше лабиринт от такива изолирани стаи, повечето съвсем празни — и почти с нищо не можеха да се различат една от друга. Ако убиец проникнеше тук, избягнал по някакъв начин погледа на богинята, щеше бързо да се изгуби. Подстъпът до обиталището на Ша’ик следваше своя криволичещ, мъчителен път. Покоите й не бяха централни, в сърцевината на двореца, както можеше да очаква човек.