Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница
- Автор: Crister Sam
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Softpress
- ISBN: 978-619-151-103-7
- Жанр: Прочая древняя литература
Электронная книга - «Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница». Краткое содержание книги:
– Впечатляващо.
– В църквата ни караха да го учим наизуст.
Мици поглежда все още мърморещия мъж на носилката. Той със сигурност няма да греши занапред. При малко късмет екипът за изпълняване на смъртните наказания в затвора „Сейнт Куентин“ ще се погрижи за това.
168
БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД
Късна вечер е и болничният персонал изглежда натоварен до изнемогване. Избавителя е приет без проблеми в охраняваното отделение, резервирано за целите на лосанджелиската полиция.
Повече от час минава, преди да дойде лекар да го прегледа. Още четиридесет минути са нужни, за да го зашият отново.
Докато Джоуи ди Матео отива да вземе кафе и сандвичи, Мици се приближава до главната сестра на отделението – стройна жена с добре оформена червеникава коса до раменете.
– Сестра, имате ли представа кога ще мога да си взема обратно арестанта?
Сестра Стефани Доусън отговаря с добре отработена професионална усмивка:
– Имате предвид нашия пациент. От това, което ни каза доктор Дженкинс, той официално не е арестуван. И за да отговоря на въпроса ви – по някое време.
– Ние плащаме сметката, госпожице. Това означава, че е наш. Освен това, само за информация, смятам да го арестувам веднага щом измъкнем престъпния му задник на убиец от тук.
Доусън разбира намека. Освен това разбира, че детективката не е човек, с когото е хубаво да се заяждаш.
– Вече почти зашиха раните – обяснява тя. – Психиатърът обаче ще може да го прегледа най-рано след час.
– Шегувате ли се?
– Обикновено не го правим.
Мици поглежда часовника си.
– Вече е почти девет. Казвате ми, че психиатърът може да дойде най-рано в десет, може би единайсет?
– Неделя вечер е. Лекарите имат личен живот. Нормален живот.
– Виждала съм чековете за заплатите им. Това ли наричате нормално?
Сестрата се подсмихва едва видимо:
– Парите нямат нищо общо. Всъщност, ако случаят не беше извънреден, щяхме да държим пациента под наблюдение през нощта и да бъде прегледан чак утре сутрин.
– Може ли поне да говоря с него?
– Боя се, че не. Дадохме му приспивателно и сега спи. Съветвам ви да си починете. Ще ви известим веднага щом дойде психиатърът.
Мици приема съвета. За да се спаси от заплашващата да я обхване лудост, телефонира на Картър:
– Психиатърът ще може да прегледа Джеймс най-рано в десет, може би и по-късно.
– Не Джеймс. Рожденото му име е Джибрил Салех Халид ал-Фулан.
– Разбирам защо се е прекръстил.
– Може би не е поради причината, за която мислиш. Майка му – чиста американка от Делауер на име Медисън – го е прекръстила. Веднага, след като мюсюлманският му баща му Салех се опитал да се взриви в една нюйоркска метростация.
– Боже!
– Момчето израснало с моминското име на майка си – Мур, и вероятно щяло да го запази, ако историята не била стигнала до журналистите. Медисън се нагълтала с хапчета и на другата сутрин шестгодишното дете я намерило мъртва.
– Умряла в леглото, докато спяла. Това ми звучи ужасно познато.
– Психиатрите ще решат, че това е причината за убийствата му. Като дете му обяснили, че майка му отишла на небето. Бог я бил извикал.
– Взета преждевременно.
– Адвокатите на защитата ще изпаднат в екстаз с нашето момче. Обзалагам се, че никога няма да види затвора отвътре.
169
ЛЕТИЩЕ ЛОС АНДЖЕЛИС
Самолетът леко накланя криле и започва да се снижава над шестото по натовареност летище в света. През прозореца Ник вижда пресичащите се линии от насочващи лампи, сякаш прелита над гигантска компютърна дънна платка.
Брусар се размърдва в съня си, докато стюардесите проверяват коланите и капитанът обявява, че благодарение на хубавото време ще кацнат двайсет минути по-рано.
– Добре ли спахте?
– Comme ci, comme ça20. – Французинът вдига ръце зад врата си и бавно завърта глава наляво-надясно. – Малко съм се схванал и все още се чувствам уморен.
Ник поглежда часовника си.
– Още няма дванайсет. Ще имате цяла нощ да си починете.
Пилотът приземява самолета като по учебник. Плавно като в масло. Без нито едно друсване. От задната част на салона гръмват аплодисменти. Вероятно от ученическия спортен отбор – единствените пътници, съхранили достатъчно енергия в това време на денонощието.
Стюардесите застават на изходите и благодарят на всички, че са пътували с „Луфтханза“; пожелават им приятна вечер. Ник кимва за благодарност на охранителя Айк, който все още стои нащрек, за да е сигурен, че всички ще слязат благополучно.
Докато вървят през ръкава към терминала, Ник се обръща към Брусар: