Дяволската колония

Пейнтър наложи по-бързо темпо.

След още десет минути, които им се сториха като цял час, стигнаха края на тръбата.

— О, не — изстена Ханк.

Тунелът свършваше пред отвесна скала. Пейнтър насочи лъча на фенера надолу. Не можеха дори да видят дъното на пропастта, но някъде далеч под тях шумеше вода. Отсрещната отвесна скала се издигаше на два и половина метра пред тях. Магмената тръба продължаваше и там. Сякаш някакъв могъщ бог беше взел гигантски сатър и бе разцепил земята, срязвайки тунела наполовина.

— Това е разлом — каза Пейнтър. — Ще трябва да скочим. Не е чак толкова далеч. Със засилка би трябвало да стигнем до другия тунел.

— Да не си полудял? — попита Ханк.

— Изглежда по-опасно, отколкото е в действителност.

Ковалски застана на страната на Ханк.

— Дрън-дрън. Зрението си ми е много добре.

— Мога да го направя — каза Джордан и им направи знак да се дръпнат. — Ще скоча пръв.

— Джордан… — започна Ханк.

— Нямаме избор — напомни му младежът.

Никой не се опита да възрази.

Дръпнаха се назад в тунела, за да му оставят достатъчно разстояние за засилване.

— Внимавай — каза Ханк и потупа Джордан по рамото.

Той вдигна палци към тях, затича се, като вдигаше пръски в засилващия се поток, и скочи с главата напред. Полетя като млада мускулеста скала и се приземи по корем на ледения под на тунела отсреща. Изчезна за миг, после се появи отново.

— Не е чак толкова зле — каза задъхано и на лицето му цъфна усмивка.

„Лесно му е на него…“

— Аз съм втори — каза Пейнтър. — Ковалски, щом прескоча, хвърли ми кучето.

Ковалски погледна Кауч; кучето погледна едрия мъж. Нито единият, нито другият изглеждаха щастливи от тази идея.

След малко маневриране Пейнтър се затича и скочи не по-зле от Джордан.

Ковалски се наведе и вдигна Кауч. Кучето се загърчи да се освободи, докато Ханк не го успокои, като го потупа и му прошепна нещо.

— Леле, професоре. С какво храниш това кученце?

— Само внимавай — помоли го Ханк.

Ковалски пристъпи до ръба на пропастта, наведе се — и рязко се изправи, хвърляйки кучето. Кауч изквича от изненада и разпери крака като летяща катерица. Пейнтър протегна ръце и го улови. Двамата се затъркаляха в тунела, чу се възмутен лай.

Ханк издиша с облекчение… и тогава Ковалски се обърна към него.

— Твой ред е.

Ханк преглътна и поклати глава.

— Не зная дали ще успея.

— Или скачаш, или те мятам като кучето. Ти си решаваш, професоре.