Дяволската колония

Пейнтър чу странно хрущене. Някакъв камък се беше раздробил под крака му. Насочи лъча надолу. По варовиковия под имаше пръснати парчета керамика с черно-бяла украса.

Не беше камък, а гърне.

Ханк се наведе и взе едно парче.

— Това е на анасази.

Пейнтър насочи лъча нагоре по улея, който изкачваха през последните десет минути. По скалните корнизи се виждаха още купи и глинени съдове.

— Вижте — обади се Джордан зад него. — Пещерно изкуство.

Ханк слезе до младежа. Пейнтър беше подминал изображението, без да го забележи — умората беше притъпила сетивата му.

— Петроглифи — каза Ханк и се загледа нагоре по улея. — Пейнтър, бихте ли изключили фенерчето?

Пейнтър разбра какво има предвид професорът и се подчини.

Обгърна ги пълен мрак. Не, не пълен.

Загледа се нагоре. Там имаше слаба светлина, по-скоро тъмносиво петно на черния фон.

— Мисля, че зная къде сме — обади се Ханк в мрака.

Пейнтър отново включи фенерчето.

Очите на професора бяха огромни. Той махна на Пейнтър да продължи напред.

— Не би трябвало да е далеч.

Пейнтър му вярваше. Ускориха темпо, особено след като се появиха изсечени в скалата стъпала, които водеха към квадрат лунна светлина, лееща се през стоманена решетка. Пейнтър я беше виждал и преди — но от другата страна.

— Това е отдушникът на Вупатки — промълви той. Спомни си думите на Нанси за пещерната система.

„Двеста хиляди кубични метра… продължава километри“.

Оказа се вярно — и може би преценката беше дори занижена.

Ханк не можеше да скрие вълнението си.

— Сигурно така някои анасази са се спасили от клането тук. Избягали са долу, минали са под земята през пещерите и са построили новия си дом под другия отдушник. И са живели там, докато наводнението не ги е унищожило.

Една загадка намери решението си, но Пейнтър се изправи пред друга.

Пресегна се и разтресе решетката.

— Заключена е с катинар.

— Няма проблем. Имам ключ — каза Ковалски и извади пистолета си.