Сенките

- Извинявай... какво? Искаш да кажеш твоите сестри?

Селена кимна.

- Откъде можем да сме сигурни, че Небитието наистина съществува? Ами ако всичко, за което твърдят, че е истина, всъщност не е? Като всички други в Светилището, винаги съм се опитвала да избягвам онова гробище... ненавиждам тишината и неподвижността там вътре и, господи, онези злочести жени, с някои от които съм се хранила заедно и заедно съм служила на Скрайб Върджин. - Тя изруга тихичко. - Те са пленници в онова гробище, не просто замръзнали в собствените си тела, но и забравени от нас, останалите, защото не можем да понесем как се чувстваме, когато сме край тях. Ами ако те могат да ни видят? Ако ни чуват? Ами ако времето се простира до безкрай, докато те си остават пленени... - Селена потрепери. - Не искам това да се случи с мен. Когато си отида, искам да бъда свободна.

Очите й отново се вдигнаха към прозореца и звездите, които блещукаха високо над тях.

- Всеки биологичен вид има своя версия на живот след смъртта - каза Трез. - Човеците имат Рай. Вампирите - Небитието. Сенките имат Безкрая. Не може всички да грешим... Те всички са различни имена на едно и също място. Така че изглежда логично да има нещо след този живот.

- Ала няма никаква гаранция, а не можеш да разбереш истината, докато не стане твърде късно. - Селена като че ли се затвори в себе си. - Знаеш ли, по време на пристъпите мога да чувам... когато тялото ми е... извън контрол, аз виждам, чувам звуци, усещам миризми. Сетивата ми функционират, аз съм тук, ала не мога да направя нищо. Както казах и преди, няма по-ужасяващо чувство от това, да усещаш, че мозъкът ти е единствената част от теб, която работи.

„Да не си посмял да рухнеш - заповяда си Трез. - Да не си посмял! Стегни се и бъди до нея. Тук и сега.“

Селена притихна, а той се постави на мястото, което му бе описала, място, в което си дава сметка за всичко наоколо, ала не може да отвърне или да реагира.

Пресегна се и отметна дългата й черна коса назад. А после я целуна, нежно и бавно. Миг по-късно се озова върху нея и възбудата му откри нейната женственост. Докато проникваше в нея, докато нейната позната и въпреки това все така изумителна теснота го поемаше в себе си, той й се врече чрез този физически акт.

Понякога злото, с което се бориш, не е нещо, което можеш да простреляш или нарежеш на парчета. Понякога дори не можеш да го нараниш.

И това бе отвратително.

Докато хълбоците му се движеха, а ръцете й го притискаха към нея, Трез поддържаше ритъма си сладостен и внимателен, за да може да продължи да я целува през цялото време.

Някъде по средата долови дъждовния мирис на сълзи.

И двамата плачеха.