Лунните градини

Някъде напред се чу крясък, гневен и уплашен. Старата отвори клюн, за да му отвърне, но веднага го затвори. Беше сигурна, че извика някой от близките й, но по някаква причина изпита необходимост да замълчи. И тогава блесна ново огнено кълбо, този път достатъчно близо, за да види какво погълна огънят: Велик гарван.

Дъхът й излезе със съсък от клюна. В този кратък миг на ярка светлина беше видяла неколцина свои братя и сестри, които възвиха в небето пред нея и поеха на запад. Изплющя с криле и полетя косо към тях.

Когато чу изплашеното им пляскане от двете си страни, им извика:

— Деца мои! Насам, при Старата! Великата майка дойде!

Гарваните нададоха радостен грак и се струпаха около нея. Всички закрещяха наведнъж, надпреварваха се да й разкажат за случилото се, но Старата им изсъска и тутакси ги усмири.

— Чух между вас гласа на Гръм — каза тя. — Бъркам ли?

Един мъжкар се понесе към нея.

— Не бъркаш. Аз съм Гръм.

— Току-що дойдох от север, Гръм. Обясни ми какво стана тук.

— Смут — провлече с насмешка Гръм.

Старата прихна. Обичаше хубавите шеги.

— Как не! Разправяй, момко!

— Преди мръкване братовчедката Клъц засече блясък на магия долу из равнината. Усещането бе странно, но явно се беше отворил Лабиринт и нещо е излязло в равнината. Клъц ми каза за това и се спусна да огледа. Покривах я със сянката си отгоре и видях каквото тя видя. Мисля, че отново е приложено изкуството за преместване на душа.

— Така ли?

— По земята, току-що излязла от Лабиринт, крачеше малка кукла — обясни Гръм, — одушевена и обладана от голяма мощ. Когато куклата видя Клъц, махна към нея с ръка и тя избухна в пламъци. Оттогава съществото изчезна в Лабиринта и се появява само за да убие поредния от нас.

— Защо стоите тук? — скастри го Старата.

Гръм се изсмя.

— Искаме да разберем посоката му. Засега, изглежда, се движи на юг.

— Добре. След като това вече е потвърдено, напусни и вземи другите със себе си. Върнете се в Лунния къс и донеси на господаря ни.

— Както заповядаш. — Гръм сви криле и се гмурна надолу в нощния мрак. Изграчи и му отвърна хор от възбудени крясъци.

Старата изчака. Искаше да се увери, че всички са напуснали района, преди сама да поогледа. Нима тази кукла бе съществото, родено от огнения стълб? Едва ли. И що за магия прилагаше, та да не могат да я поемат Великите гарвани? Вкус на древност имаше във всичко това. Преместването на душа не беше просто заклинание дори в далечните времена, когато техниката му беше позната, не беше никак обичайно за чародеите. Твърде много бяха приказките за лудостта, причинена от преместването.

Може би тази кукла бе оцеляла от онези времена. Старата се замисли. Не, едва ли.

Долу в равнината лумна магия и бързо угасна. От мястото изскочи малка вълшебна сила и се понесе в бяг. „Ето там — помисли Старата, — там са отговорите на въпросите ми. Ще унищожаваш рожбите ми, така ли? Тъй безнаказано ли ще презреш Старата?“