Дъщеря на съдбата [bg]

Дао имаше намерението да поработи известно време в Дай Фао, Големия град, както сънародниците му наричаха Сан Франсиско, а после да отплава за Китай, в случай че Ебенизър Хобс не отговори скоро на последното му писмо. Той се изуми от промяната, настъпила в Сан Франсиско за малко повече от година. Вместо шумния стан от колиби и палатки, който бе видял с очите си, Дао се озова в уреден и процъфтяващ град, с добре очертани улици и многоетажни сгради, където навред се строяха нови жилища. Три месеца преди това чудовищен пожар бе изпепелил няколко квартала — все още личаха следи от овъглените постройки, но жарта още не била угаснала, когато всички грабнали теслите и се втурнали да възстановяват сринатото. Имаше разкошни хотели с парапети и балкони, казина, барове и ресторанти, елегантни коли и космополитно, зле облечено и зле възпитано население, сред което тук-там се забелязваха цилиндри на контета. Всички останали бяха брадясали и кални, с вид на непрокопсаници, ала тук никой не беше такъв, какъвто изглеждаше: докерът на пристанището можеше да се окаже латиноамерикански благородник, а кочияшът — адвокат от Ню Йорк. След минута разговор с някоя от тези страховити особи се случваше да попаднеш на възпитан и изискан човек, който при първия повод вадеше от джоба си многократно прегъвано писмо от жена си и го показваше със сълзи на очи. Или обратното — наконтеният франт се оказваше измамник в добре скроена дреха. Докато обикаляше из центъра, Дао не забеляза училища, затова пък видя деца, които се бъхтеха като възрастни: копаеха дупки, пренасяха тухли, караха мулета и лъскаха обувки, но усилеше ли се морският вятър, хукваха да пускат хвърчила. По-късно той узна, че повечето от тях са сираци, обикалят улиците на банди и крадат храна, за да се прехранват. Представителките на нежния пол се брояха все още на пръсти и щом някоя от тях се зададеше напето по улицата, движението спираше и всички се отдръпваха, за да й сторят път. В подножието на хълма „Телеграф“, където семафор със знаменца показваше произхода на навлезлите в залива кораби, се простираха няколко улици, където жените не бяха рядкост — това беше Червения квартал, управляван от австралийски, тасманийски и новозеландски сводници. Дао Циен бе чувал за тях и знаеше, че самотен китаец не бива да замръква наоколо. Той забеляза, че в магазините се предлагат изделия, каквито бе виждал и в Лондон. Всичко пристигаше по море, включително пратката с котки за борба срещу плъховете, която се бе разпродала до крак като луксозна стока. Гората от мачти на изоставените в залива плавателни съдове бе намаляла до една десета — много от тях бяха потопени за запълване на терена и за да се строи отгоре им, или бяха превърнати в хотели, кръчми и затвори; имаше дори приют за луди, където оставаха до последния си дъх несретниците, потънали в неизлечимото алкохолно умопомрачение. Необходимост от подобно заведение безусловно имаше, тъй като преди това обезумелите бяха дочаквали смъртта, завързани за дърветата.