Дъщеря на съдбата [bg]

Първите писма на Елайза пристигнаха до ресторанта и тъй като Дао Циен бе широко известен сред китайската общност, веднага му ги предадоха. Дългите, изпълнени с подробности послания, бяха най-свидния му другар. Той забеляза с изненада, че тъгува по Елайза — и през ум не му беше минавало, че приятелството с жена е възможно, особено ако е от друга култура. Макар да я бе виждал почти винаги в мъжки дрехи, тя му изглеждаше много женствена и се учудваше как всички останали приемат вида й, без да задават въпроси. „Мъжете не се поглеждат един друг, а жените ме взимат за изнежен младеж“, споменаваше тя в едно от писмата си. За Дао обаче Елайза си оставаше облеченото в бяло момиче от рибарската колиба във Валпараисо, което сам той бе накарал да си свали корсета, болната, която се остави безусловно на грижите му в трюма, топлото тяло, долепено до неговото в ледените нощи под брезентовия покрив, веселият глас, който си тананикаше, докато готвеше, и лицето със сериозно изражение, когато му помагаше да лекува ранените. Той вече не я виждаше като момиче, а като жена, въпреки крехките й кости и детски черти. Спомняше си колко много се бе променила, когато си отряза косата, и съжаляваше, че не е запазил плитката й — мисълта му бе хрумнала още тогава, но веднага я бе отхвърлил като срамен израз на прекалена разчувстваност. А ето че сега щеше да държи плитката в ръце и да си представя присъствието на необикновената си приятелка. В часовете на медитация Дао не пропускаше да насочва към Елайза защитна енергия с надеждата да й помогне по-лесно да преодолява хилядите смъртни опасности и всевъзможни беди, като се стремеше да не ги назовава със съзнанието, че мислиш ли за злото, накрая наистина го повикваш. Понякога я сънуваше и се събуждаше изпотен и тогава прибягваше до пръчиците на И Дзин, за да прозре невидимото. В мъглявите послания Елайза винаги се появяваше на път към планината, което до известна степен го успокояваше.