Излъжи ме два пъти [bg]

Пристъпих напред по балдахина.

— Джейк, къде си? Няма време!

— Хоси — извика Шушумигата. — Трябва да бягаме. Помогни ми да се измъкна в тунела.

Направих още една крачка.

— Не — викна тя. — Ако падне онази греда, цялата зала ще рухне. Статуята ще бъде смазана.

Трета крачка.

И Сребърната кралица оживя. Отначало си помислих, че двете сребърни богчета отстъпват назад. Но те не мърдаха. Което означаваше, че ние се движим напред.

Корабът се откъсна от пиедестала и плъзна по първото стъпало, после по второто и по третото, набирайки скорост като сал в бързеите на река Колорадо. Когато заора в пода, кралицата залитна напред. Аз също.

Лъчът се завъртя и чух как Джоу-Джоу изпъшка.

Кралицата се пречупи в кръста. Главата й се откъсна и заподскача по пода. Горната половина от тялото полетя право напред. Точно преди да падне, аз скочих от балдахина и се претърколих — този път през нараненото рамо и болката прелетя из цялата ми ръка. Озовах се на крака и опитах да се изправя, като подпрях длан върху нещо меко и гъбесто. Погледнах надолу и видях, че ръката ми е хлътнала в главата на кралицата. Метнах я настрани, като за миг ми мина мисълта, че е много по-лека, отколкото предполагах.

Чух как Джоу-Джоу Баросо нададе животински писък, изпълнен с ужас и болка. Сетне прозвуча задавено, глухо бълбукане. Тя се мъчеше да каже нещо, но сякаш говореше под вода. Завъртях се. Фенерчето лежеше на пода, обърнато към потрепващите й крака. Взех го и насочих лъча към лицето на Джоу-Джоу.

Единият лъч на звездата от скиптъра на кралицата беше забит в гърлото й, точно под брадичката. От раната бликаше кръв и обливаше грамадния сребърен долар, разположен точно под звездата. Докато животът напускаше тялото й, Джоу-Джоу тихо изрече името ми, после нещо съвсем неясно.

— Защо…

Коленичих до нея.

— … ме напусна…

Устните й все още се движеха, когато…

Експлозията.

Отекна между каменните стени.

Облак прах литна нагоре и пак се върна.

Покой. Сводът не се срути.

Паднаха два-три камъка и гредата изстена. После още два-три.

След това тишина.

Нищо.

Докато изведнъж една канара колкото автомобил рухна с трясък и разби пиедестала, от който току-що бе отплавала Сребърната кралица. Гредите застенаха по-силно. Дребни камъни се посипаха като свирепа градушка. Избухна прашна виелица.

— Шушумига! — изкрещях аз в мрака.

Но не чух отговор.

Из цялата зала гредите виеха и се цепеха. Горе отекна грохот като рев на кацащ самолет.

Втурнах се към площадката, прелетях с плонж над нея и паднах в тунела точно когато хоризонталната греда се сгромоляса на пода, а след това сякаш цялата планина рухна в залата. След секунди хиляди тонове скала запечатаха отвора. Аз лежах в тунела и чувах гръмотевичен тътен само на няколко метра от мен. Подът трепереше, черната вода се люшкаше, а планината кашляше, храчеше и се наместваше. Когато шумът стихна и трусовете отминаха, всичко свърши. Планината бе взела своето.