Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
— Ястреб — промълви Ранд. — Това наистина е паметник на Ястребовото крило. Не може да е друго. Тук е имало хора, независимо че сега ги няма. Помисли си само, Хюрин. Когато се върнем, ще можеш да разкажеш как наистина е изглеждал паметникът. Само ние тримата в целия свят ще сме го видели.
Хюрин кимна.
— Да, милорд. Децата ми ще се радват да чуят как баща им е видял колоната на Ястребовото крило.
— Ранд — обади си притеснено Лоиал.
— Можем да вземем разстоянието в галоп — каза Ранд. — Хайде. Един галоп няма да ни дойде зле. Тази местност може да е мъртва, но ние нали сме живи.
— Ранд — обади се Лоиал. — Не смятам, че това е…
Без да го доизслуша, Ранд заби ботуши в хълбоците на Дорчо и жребецът се понесе напред. Прецапа потока и се закатери по отсрещния бряг. Хюрин подкара коня си след него. Ранд дочу призивите на Лоиал зад гърбовете им, но само се засмя, махна с ръка на огиера да ги последва и продължи устремно напред. Ако държеше очите си неподвижно, земята нямаше да се изсипва и плъзга към него толкова неприятно, а и въздушният поток в лицето му го караше да се чувства по-добре.
Конят покри две поредни височини и пред него се появи полегат тревист склон. Сивата кула се издигаше към небето, плоска и доста обемиста въпреки височината си. Смехът на Ранд замря, той дръпна юздите на жребеца и лицето му помръкна.
— Това наистина ли е паметникът на Ястребовото крило, лорд Ранд? — запита разтревожен Хюрин. — Струва ми се, че нещо в него не е наред.
Ранд разпозна грубата, ъгловата писменост, покриваща фасадата на паметника, разпозна и някои от символите, издълбани в камъка — с размери почти един човешки бой. Увенчаният с рога череп на тролоците Давол. Железният юмрук на Даймон. Тризъбецът на Кобал и смерча на Афраит. Имаше и нещо като ястреб също така, изсечен в основата на кулата. С разперени на десет разкрача криле, но легнал по гръб, разкъсан от мълния, и каменни гарвани кълвяха очите му. Огромните криле на върха на колоната сякаш засланяха слънцето.
Чу зад гърба си тропота на галопиращия, кон на Лоиал.
— Опитах се да ти кажа, Ранд — извика задъхано огиерът. — Това е гарван, а не ястреб. Видях го ясно. — Хюрин обърна коня си, отказвайки изобщо да погледне към колоната.
— Но как така? — възкликна Ранд. — Артур Ястребовото крило е спечелил тук битка срещу тролоците. Нали Ингтар каза така.
— Не тук — отвърна бавно Лоиал. — Очевидно не тук. „От камък на камък прескачат редовете на «ако» между световете, които могат да са.“ Мислех за това и сега съм сигурен, че разбирам какво означава „световете, които могат да са“. Може би го разбирам. Светове, които са могли да бъдат нашия свят, ако нещата са се случили другояче. Може би това е причината всичко да е толкова… избледняло. Защото това тук е „ако“, „може би“. Просто сянка на истинския свят. В този свят, струва ми се, тролоците са победили. Може би затова не срещаме никакво село или хора.
Кожата на Ранд настръхна. Тролоците не оставяха живи хора, освен колкото за храна. Но ако са победили в целия свят…
— Ако тролоците са победили, те трябваше да са навсякъде. Досега трябваше да сме срещнали с хиляди. Още вчера да сме загинали.
— Не знам, Ранд. Може би, след като са избили хората, са се избили един друг. Тролоците живеят, за да убиват. Нищо друго не правят — те са само за това. Просто не знам.
— Лорд Ранд — обади се внезапно Хюрин. — Нещо долу се движи.
Ранд извъртя коня си, готов да види връхлитащи тролоци, но Хюрин му сочеше назад, откъдето бяха дошли, към нещо невидимо оттук.
— Какво видя, Хюрин? Къде?
Ръката на душещия увисна.
— Точно в края на онзи шубрак, на около миля оттук. Стори ми се, че е някаква… жена… и още нещо, което не можах да видя добре, но… — Раменете му потръпнаха. — Толкова трудно е да различиш неща, които не са под носа ти. Ааах, от тази местност стомахът ми се обръща. Сигурно просто си въобразявам, милорд. На такова място въображението ти може доста да се развинти. — Раменете му се превиха, сякаш надвисналата над тях колона им натежа. — Сигурно е бил само вятърът, милорд.
— Боя се, че има още нещо, което трябва да обсъдим — обади се Лоиал тревожно и посочи на юг. — Какво виждате натам?
Ранд присви очи към далечината.
— Просто местност като тази, през която минахме. Дървета. После — някакви хълмове и нещо като планински възвишения. Нищо друго. Какво очакваш да видя?
— Планините. — Лоиал въздъхна. Туфите в ушите му клюмнаха и краищата на веждите му провиснаха чак до бузите. — Това трябва да е Камата на Родоубиеца, Ранд. Наоколо не би трябвало да има други планини, освен ако този свят не е напълно различен от нашия. Но Камата на Родоубиеца се намира на повече от сто левги южно от Еринин. Ако не и повече. На това място разстоянията трудно могат да се определят, но… Мисля, че ще стигнем до тях преди мръкване. — Нямаше нужда да казва повече. Не беше възможно да са изминали сто левги за по-малко от три дни. Без да се замисля, Ранд промърмори: