Амазония

Дорийн прецени, че мрачният модел на доктор Алвизио се бе оказал дори прекалено оптимистичен. Тази сутрин бе научила за нови случаи на заболяването в Бразилия, този път вече здрави пълнолетни хора. За разлика от децата не вдигаха висока температура. Ставаха обаче жертва на бързодействащи злокачествени тумори като тези, които бяха открити в тялото на Кларк. Дорийн вече бе възложила на някои от изследователите да се заемат с тях.

Точно в този момент обаче имаше други грижи.

Бе седнала на стол, разположен до леглото на Джеси. Внучката й гледаше детска програма, предавана по телевизията. Не се смееше и дори не се усмихваше. Погледът й бе втренчен, като на робот, а косата й бе потна и сплъстена.

Дорийн нямаше как да я успокои. Пластмасовото защитно облекло бе безлично и излъчваше хладина. Можеше само да стои на пост до детето, колкото то да разбере, че не е само, и да вижда едно познато му обично лице. Тя не бе обаче майка на Джеси. Винаги, когато се отвореше вратата, малката поглеждаше към нея, за да разбере кой влиза. Очите му за миг се изпълваха с надежда, последвана веднага от разочарование. Влизаха сестри и лекари. Не и майка и.

По едно време Дорийн усети, че и самата тя започна да поглежда твърде често към вратата с надеждата оттам да се появи Маршал и да и съобщи вести за Кели и Франк. Бразилският армейски хеликоптер бе излетял от Ваувай преди няколко часа. Спасителите вероятно бяха открили експедицията. Навярно Кели вече летеше насам.

Нямаше никакви вести за това обаче. Чакането ставаше мъчително.

Джеси започна да чопли парчето лента, с което на ръката й бе прикрепен абокат5.

— Миличка, не го пипай — помоли Лорийн и отмести ръката на детето.

Джеси въздъхна и потъна отново във възглавниците.

— Къде е мама? — попита за кой ли път. — Искам мама!

— Скоро ще бъде тук, миличка. Южна Америка обаче е далеч. Защо не се опиташ да поспиш?

— Боли ме устата — простена Джеси.

Лорийн подаде на Джеси чаша със сламка. Съдържаше плодов сок, в който бе разтворено обезболяващо средство.

— Пийни си малко и няма да те боли.

По устната кухина на детето вече имаше афти, предизвикани от високата температура. В близост до устните се бяха превърнали в язви върху лигавицата. Съвсем определено бяха симптоми на заболяването. Вече нямаше съмнение, че Джеси бе станала негова жертва.

Детето отпи от сока и леко се намръщи.

— Не ми харесва. Не е като сока, който ми дава мама.

— Знам, мила, но ще се почувстваш по-добре.

— Има друг вкус… — намръщи се отново Джеси и отмести поглед към телевизионния екран. Дорийн и внучката й замълчаха. Едно дете в другия край на стаята изплака. Непрестанните реплики на танцуващата мечка от екрана издаваха тенекиен звук.

Колко още деца щяха да се разболеят? Колко още щяха да умрат?