Амазония
- Автор: Ролинс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венелин Мечков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Амазония». Краткое содержание книги:
Четири години по-късно неговият шеф получава съобщение от бразилска морга, потвърждаващо смъртта.
В свръхсекретна папка има фотография на агента, направена преди убийството. На снимката той е размахал единствената ръка,
която му е останала, след като снайперски куршум е отнесъл другата.
В друга свръхсекретна папка се съхранява фотографията, направена в моргата.
На нея се вижда тялото на агента с две ръце.
Какво се е случило там?
Специално подбран екип от учени и военни се отправя на експедиция, за да разбере истината.
На всяка цена!
— Това са жабообразните пирани — позна ги Карера. Той, също.
— Права си, само дето са още в стадия на попови лъжички. Още не са им израснали задни крака. Имат само опашки и зъби.
Индианецът се изправи, свали късовете месо от копието и започна да ги хвърля във водата. Падането на всеки къс окървавено месо предизвика ожесточена борба в езерото и след малко повърхността му се превърна в кървава каша.
Индианецът наблюдава известно време животинчетата, след което си тръгна обратно, като премина покрай изумената двойка.
Кимна им още веднъж. Погледна ягуара със смес от възхищение и страх.
— Искам да ги огледам по-отблизо — реши Мани.
— Ти откачил ли си, човече?
— Не съм. Искам само да проверя нещо — обясни Мани и се запъти към плетеницата от корени.
Карера не скри недоволството си, но го последва.
Пътеката бе тясна, така че вървяха един зад друг. Последен бе Тортор. Стъпваше внимателно и се оглеждаше. Не престана да маха с опашката си.
Мани достигна обграденото от корени езерце.
— Не се доближавай много-много — предупреди го Карера.
— На индианеца нищо не му направиха. Според мен е безопасно.
Все пак забави ход и спря на метър от брега, като положи ръка върху дръжката на камшика си. Езерото, разположено в корените, бе кристално бистро. Бе поне три метра дълбоко. Мани надникна в него.
Под повърхността плуваха пасажи от създанията. От месото не бе останала и следа, но дъното бе осеяно с оглозгани до блясък кости.
— Това е люпилня, проклета люпилня за риби — установи Мани.
От клоните над езерото от време на време падаха капчици мъзга. Създанията веднага се устремяваха към тях в търсене на храна. Мани успя да ги огледа по-добре, когато се доближаваха до повърхността. Имаха различни размери. Някои бяха съвсем малки, докато у други бяха започнали да израстват крака. Нямаше възрастни екземпляри.
— До едно са малки — прецени Мани. — Не виждам големите създания, които ни нападнаха.
— Сигурно сме ги избили всичките с отровата — предположи Карера.
— Нищо чудно, че не последва второ нападение. Навярно им трябва известно време, за да възстановят армията си.
— Да, що се отнася до пираните, може би… — замисли се Карера, застанала на два метра зад него. — Но само до тях — добави с разтревожен глас.
Мани я погледна. Тя му посочи долната част на дървото, мястото, където могъщите корени се свързваха със ствола. По кората му имаше стотици еднометрови израстъци. От отворите по тях излизаха множество черни насекоми. Пълзяха, чифтосваха се и се биеха помежду си върху кората. Няколко размахваха криле и тихо бръмчаха.
— Скакалците — промълви Мани и отстъпи крачка. Насекомите обаче не им обърнаха внимание и не прекратиха действията си.
Мани отмести поглед към езерото, а после, отново към насекомите.
— Дървото…
— Да?
Мани погледна как поредната капчица мъзга привлече няколко жабообразни създания до повърхността. Разтърси глава.
— Не мога да твърдя с положителност, но ми се струва, че дървото храни тези същества.
Замисли се. Очите му се разшириха, когато започна да открива смущаващи връзки между събитията. Карера забеляза, че лицето му пребледня.
— Какво ти е?
— За Бога, трябва да се махаме по-бързо оттук.
18:30 ч.
Натан, все още седнал пред лаптопа на баща си в колибата, се чувстваше изтощен. Бе препрочел няколко пъти голяма част от записките му, както и няколко научни статии. Заключенията, които започнаха да се оформят в главата му, бяха толкова тревожни, колкото и обнадеждаващи. Премести стрелката на последния запис и прочете финалните редове.
Тази нощ ще проведем опита. Дано Бог да ни пази.
Откъм вратата се чу тихо шумолене и Натан разбра, че Някой е влязъл в колибата.
— Натан, тук ли си? — чу гласа на професор Коуве. Натан погледна часовника си и осъзна, че бе заседнал над компютъра в течение на дълги часове, забравил за съществуването на околния свят. Чувстваше устата си като сух гласпапир. През отвора на вратата слънцето се насочваше към западния хоризонт и късният следобед преминаваше в здрач.
— Как е Франк?
— Какво има? — отвърна Коуве, като видя изражението на лицето му.
Натан поклати глава. Все още не се чувстваше готов за разговор.
— Къде е Кели?
— Навън. Разговаря със сержант Костос. Слязохме от дървото само за да проверим какво става, и да се уверим, че всичко е наред. Какво става тук, долу?
— Индианците не общуват с нас — обясни Натан, отиде до вратата и погледна залязващото слънце. — Приключихме с устройването на къщата в дървото като базов лагер. Мани и редник Карера правят оглед на района.