Легенди за Войната на разлома
- Автор: Фейст Раймонд, Розенберг Джоэл
- Серия: Легенди за Войната на разлома #1
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Легенди за Войната на разлома». Краткое содержание книги:
— Мястото е великолепно за ново начало — промълви Асаяга.
— Не мога да си представя, че може да съм по-щастлив отвърна Денис. — Роксана е истинско чудо, а синовете ни са… невъзможни. — Засмя се. — Тя е права. Сигурен съм, че баща ми гледа отгоре от Залата на Лимс-Крагма и се смее на отмъщението над своя син. Но да, животът е хубав. Хайде влизай. Ще приготвят банята, ако искаш да се окъпеш.
Асаяга се засмя.
— Да. Хубаво е да види човек, че си забърсал малко от цивилизацията, варварино.
Денис се намръщи.
— Варварино?
Асаяга го плесна закачливо по ръката.
— Хайде да се понакиснем и да отпуснем, и можеш да ми кажеш в коя част на потока при Валинар се въди онази невероятно голяма пъстърва, за която ми разправяше веднъж.
— Невероятно ли? — възмути се Денис. — Заклевам се в сина си, че рибите там са поне по три стъпки.
Асаяга го изгледа недоверчиво, но реши да не се заяжда и двамата приятели влязоха, за да се съберат с жените и децата си за вечеря.
Джоел Розенберг
Убийство в Ламът
На Фриц Либер и Доналд Е. Уестлейк
Благодарности
Бих искал да благодаря на Фелиша, Джуди и Рейчъл за очевидното; на Елеанор за обичайното; и на Рей затова, че позволи да си взема от моите играчки, за да си поиграем с тях в задния му двор.
Джоел Розенберг
Както обикновено, задължен съм на първоначалните създатели на Мидкемия и отново им благодаря.
Също така искам да благодаря на онези, които ме крепяха през последните две години, знаете кои сте.
И бих искал да благодаря на Джоел за клонирането на трима от любимите ми герои от неговата вселена и прехвърлянето им в моята. Не са точно „Тримата мускетари“, но са трима от най-забавните негодници за една хубава история.
Реймънд Фийст
Глава 1
Нощ
Беше тъмна и бурна нощ. Дърайн нямаше нищо против.
Не че богинята Килиан, чиято сфера беше времето, го питаше за мнение. Както и който и да било от боговете — и от смъртните, между другото.
За повече от двайсет години войнишки живот, било то обвързан с васална вярност или наемнически — както и през смътно запомненото време, преди да хване меча и лъка — малцина от началниците на каквото и да било питаха Дърайн за мнения, преди да си вземат решенията.
И за това нямаше нищо против. Хубавото на войнишкия живот бе, че човек можеше да се съсредоточи върху малките, но прости решения, например накъде да насочиш следващата забивка на меча си, а да остави големите решения за други.
Все едно, нямаше смисъл да възразява: оплакването не правеше нощта по-топла, мърморенето не спираше лапавицата, ругатнята не пречеше на леда да се лепи по натежаващото му все повече връхно палто от корабно платно, докато вървеше полузаслепен по калната улица.
Кал.
Калта като че ли вървеше с Ламът, както солта върви с рибата.
Но Дърайн и за това нямаше нищо против. Газенето през полузамръзналата кал си беше просто част от занаята, а тук и сега тя поне беше най-обикновена гадна киша, не онази отвратителна кал, получена от пръст, омесена с кръвта и лайната на издъхващи мъже. Виж, гледката и особено миризмата на онази кал можеше да задави дори Дърайн, а през живота си беше виждал предостатъчно от нея.
Това, за което не беше съгласен, бе студът! Беше скапано студено. Пръстите на краката му бяха престанали да чувстват студа и болката, а това не беше добре.
Местните приказваха за „затопляне“, нещо, което явно очакваха, след като средата на зимата бе зад гърба им. Дърайн вдигна очи към лапавицата, биеща в лицето му, и реши, че „затоплянето“ е доста странно. Според него тази сипеща се от небето полузамръзнала гадост не беше никакво затопляне. Да, преди поредната буря имаха три дни ясно небе, но промяна във въздуха нямаше: все още си беше скапано влажен и скапано студен.
Твърде студен за боеве може би?
Е, да, може би за Буболечките и за цураните, а това беше добре. Бяха се били на север с цурани, таласъми и Буболечки и цураните, таласъмите и Буболечките за избиване вече като че ли бяха попривършили — поне наоколо, — а щом нещата се позатоплеха достатъчно, беше време да им платят — на него и на другите — и да си хващат пътя.
Няколко месеца гарнизонна служба досега си беше съвсем добре. Всъщност докато стояха заклещени тук, Дърайн предпочиташе гарнизонната служба пред това да му се плати накуп и да трябва да си харчи парите за ядене и спане. Идеалното положение за Дърайн беше графът да плаща до хипотетичното затопляне за всичко, освен за пиене и курви — това ограничение вмъкваше само защото не смяташе, че дори Пайроджил ще може да измисли начин да изкрънка от работодателя ейл и курви — а после да им плати заплатите в деня, в който тръгнат на юг за Илит и да вземат кораб за по-топли места.