Легенди за Войната на разлома

Стига.

Тази работа му беше добавила още няколко белега към богатата му колекция плюс липсващ пръст на лявата ръка от деня, в който не я беше издърпал достатъчно бързо, докато довършваше една Буболечка с боздугана си. Май никога вече нямаше да може да свири на лютня. Не че се беше опитвал някога, но му се въртеше в ума, че може току-виж да се научи някой ден. Та липсващият пръст и една дълга червена резка от вътрешната страна на бедрото му напомняха, че вече не е толкова млад и ловък като някога.

Но пък Дърайн си се беше родил стар. Добре, че поне беше силен. Щеше просто да чака. Да остави дните да се нижат, да върши разни дреболии и скоро затоплянето щеше да дойде, корабът си беше в пристанището и с другите двама щяха да тръгнат. Някъде на топло — Саладор да речем, където жените и вятърът бяха топли и меки, а студената бира беше добра, евтина и се лееше на воля като кръв от отворена рана. Като им попривършеха парите, щяха да вземат някой кораб за Източните кралства. Хубави малки дружески войни. Местните там си падаха по добрите в занаята, в смисъл по хора, които знаят как най-ефикасно да очистят съседите, а и плащаха добре, макар и не толкова добре като графа на Ламът. А от гледна точка на Дърайн най-хубавото на Източните кралства бе, че нямаше Буболечки, което беше дори по-хубаво от това да се разкара от този ужасен студ.

Или ако наистина искаха топло, можеха да се върнат в Долината на сънищата и да спечелят добри пари, като се бият с войниците-псета на Кеш и ренегатите на лорд Съдърленд.

Не, реши Дърайн, Долината на сънищата с нищо не беше по-добра от замръзналия разкалян Ламът, все едно как изглеждаше той в тази студена окаяна нощ; предния път, когато слязоха там, се чувстваше почти толкова зле в жегата, колкото сега в студа.

Защо не можеше някой да започне някъде война на хубав чистичък плаж?

Сноповете светлина, струящи от вратата на кръчмата „Счупеният зъб“, бяха неговият маяк и водач, обещаващ някакво подобие на топлина, нещо наподобяващо топла храна и нещо толкова близко до приятели, колкото изобщо можеше да има един наемник.

Това беше съвсем добре за Дърайн.

Засега.

Дотътри се до верандата на странноприемницата.

Под навеса пред вратата стояха двама мъже, загърнати в плащове.

— Началникът на мечовете иска да те види.

Единият дръпна плаща си, все едно Дърайн можеше да види в тъмното пришитата на табарда му вълча глава, за която знаеше, че трябва да е там.

Бяха ги разкрили.

Мародерството, като повечето престъпления, се наказваше със смърт (или направо на бесилото, ако графът се окажеше в лошо настроение, или от изтощение и оскъдна храна, докато се мъчиш да преживееш двайсетте години тежка каторга в планинските кариери), макар самият Дърайн така и да не виждаше нищо лошо в него. На мъртвите войници едва ли щяха да са им от полза няколкото жалки монети в кесиите им, нито пък плащовете щяха да им вършат повече работа. Дърайн и двамата му приятели държаха повечето си пари по тялото, пришити в скрити джобове в подплатата на куртките си или в пешовете на плащовете, в кесии под дрехите, овързани с кожени каишки, за да не дрънчат. Благородникът може да прибере богатството си в подземно хранилище и да наеме въоръжени хора да го пазят; търговецът може да си вложи парите във вещи, които не можеш лесно да отнесеш; магьосникът може да си остави имането на открито и да разчита, че ако благоразумието и личният интерес не могат да го опазят от крадци, то заклинанията могат и ще го опазят — Дърайн веднъж беше видял как един се опита да ограби свърталище на магьосник.