Служители на Здрача

Кристин въздъхна, подпъхна завивката около сина си и го целуна за лека нощ. Джоуи поиска да целуне също и Чарли за лека нощ, което беше ново преживяване за Чарли. И когато момчето го млясна по бузата, през него премина един емоционален поток: мъчително чувство за дълбоката уязвимост на детето; яростно желание да го защитава; чувството за чистота на детската привързаност; едно свиващо сърцето впечатление за ненавист и мила непринуденост; затрогващо и въпреки това, доста плашещо осъзнаване за пълното доверие, което момчето имаше в него. Моментът бе така приятен, така обезоръжаващ и удовлетворяващ, че Чарли не можеше да разбере как е стигнал до тридесетгодишна възраст без да създаде собствено семейство.

Може би, неговата съдба беше да бъде тук и да чака момента, в който Кристин и Джоуи ще имат нужда от него. Ако имаше свое собствено семейство, той нямаше да има възможност да направи за семейство Скавело това, което беше направил. Тези настоящи действия, всичките извън неговите служебни задължения, щяха да бъдат възложени на някой от неговите хора, който сигурно нямаше да бъде така мъдър или с такова чувство за отговорност като Чарли. Когато Кристин влезе в неговия кабинет, той беше поразен от нейната красота и от чувството, че е било съдено да се срещнат, независимо по какъв начин. Тяхната връзка изглеждаше… неизбежна. И сега бе неизбежно, че той трябва да бъде защитник на Джоуи и може би съвсем скоро да стане законен баща на детето, и тогава всяка вечер ще чува малкото момче да казва: „Лека нощ, тате“, вместо: „Лека нощ, Чарли“.

Съдба.

Това бе една дума и едно схващане, върху които той никога не беше се замислял много. Ако някой го бе попитал миналата седмица, дали вярва в съществуването на съдба, той вероятно щеше да отговори отрицателно. Сега, това, че всички мъже и жени трябваше да се задоволят с някаква съдба и че неговата съдба беше свързана с тази жена и с това дете, изглеждаше една естествена и неопровержима истина.

Те затвориха тежките пердета на прозореца на спалнята и оставиха лампата да свети с една кърпа върху абажура, за да смекчава светлината. Джоуи заспа още докато нагласяваха кърпата. Чубака също беше се свил върху леглото. Кристин тихо даде знак на кучето да слезе долу, но то само я погледна тъжно. Чарли прошепна, че Чубака би могъл да остане там, където е, после той и Кристин излязоха тихомълком от стаята, оставяйки вратата открехната.

Пиха кафе и разговаряха, докато вятърът стенеше в стрехите, а зърнестият сняг тропаше по прозорците или преминаваше със съскане покрай стъклото.

— Щом бурята премине и пътищата надолу бъдат отворени — каза Чарли, — ще отида до пазара, за да се обадя на Хенри Ранкин и да разбера как върви работата. Ще слизам по веднъж на всеки два дни, а, може би, всеки ден и докато ме няма мисля, че ти и Джоуи трябва да се криете в акумулаторното помещение под вятърната мелница! Тя…

— Не — възрази Кристин. — Ако слизаш в града и ние ще идваме с теб.