Прокълната нощ
- Автор: Шоуолтър Джина
- Серия: Повелители на нощта #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 9789542714538
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прокълната нощ». Краткое содержание книги:
Никой от двамата не може да устои на неконтролируемата страст, пламнала на прага на смъртна опасност. Всеки горещ допир и всяка изпепеляваща целувка ги доближават все повече до ръба на унищожението. Но дали любовта им е достатъчно силна, за да устои на изпитанията, пратени им от боговете?
– Твоя. – „Завинаги.“
Мадокс я отнесе до леглото и нежно я положи. Настани се до нея и я прегърна. Дълго време не говориха, само се наслаждаваха един на друг. „Още малко – молеше се тя. – Дай ми още мъничко!“
– Липсваше ми – каза той накрая.
– И ти ми липсваше. Повече, отколкото мога да опиша с думи. – Тя метна крака върху неговите. – Какво стана, докато ме нямаше?
Мадокс бавно нарисува кръг по гърба ù и каза:
– Аерон беше затворен в тъмницата. Както споменах, Рейес се опитва да спечели и да отблъсне Даника едновременно, а Даника трябваше да бъде заключена в стаята му, за да не избяга. Торин беше ранен, но се възстановява. Сейбин и другите – мъжете, които дойдоха след взрива, се нанесоха тук. В момента сме постигнали примирие. Не е удобно, но все пак е примирие.
Леле! Изглежда нямаше нито един скучен миг.
– Не ми харесва Даника да е заключена.
– Довери ми се, прекрасна, това е за нейно добро.
Тя въздъхна.
– Вярвам ти.
– Какво… – Той спря. Скова се. – Какво ти направиха Ловците, Ашлин? Трябва да знам.
– Нищо, кълна се – увери го тя. – Трябва да ти кажа нещо. – „Моля те, не спирай да ме обичаш!“ – Аз съм ги довела тук, Мадокс. Аз. Толкова съжалявам. Нямах намерение. Наистина. Нямах. Те ме изиграха и…
– Знам, красива. Знам.
Тя се отпусна облекчена. Явно той наистина я обичаше, за да ù прости толкова лесно нещо, за което едва не я беше убил преди. Тя го прегърна здраво.
– Преди да умре, шефът ми каза, че планират да намерят кутията на Пандора и да засмучат демоните ви вътре.
– И ние чухме същото. – Той внезапно се прозя. Спокойна усмивка повдигна ъгълчетата на устните му. – Дължа на боговете благодарност, че те върнаха при мен, но съм твърде уморен, за да се обърна към тях точно сега. Трябва ми малко почивка, а не съм имал никаква през последните няколко дни.
– Заспивай! Трябва да поддържаш силата си – каза тя дрезгаво.
Той се засмя с истинска радост.
– Твоето желание е удоволствие за мен.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
– Той въобще не е длъжен на боговете. Длъжник е на мен. Но кълна се, това е последната ми услуга за теб. Аз го приспах. Не губи никакво време!
Ашлин замръзна, когато гласът на Аня нахлу в ума ù. „Не, още не! – изхленчи тялото ù. – Нуждая се от повече време с него.“
– Изборът е твой, чика. Аз изчезвам.
И го направи. Бръмчащата енергия на Аня умря и стаята след нея изглеждаше смалена.
Трепереща, Ашлин се вдигна от леглото и се измъкна от стаята, но не преди да хвърли на Мадокс един последен, изпълнен с копнеж поглед. Искаше ù се да потърси утехата на ръцете му, но нямаше да рискува да пропусне този шанс.
– Това е за добро – каза си тя. – Той няма да умре отново. Не и ако аз мога да го спася.
Петнайсет минути тя обикаля коридорите на крепостта, чукайки по вратите. Никой не отговори. Дори Даника. През цялото време в коридорите отекваше гласа на някой, който крещеше ругатни. Ашлин чу тракане на вериги. Аерон, осъзна тя и потрепери. Той я плашеше.
Най-накрая тя намери един от безсмъртните. Среброкосият ангел, който я беше извел от стаята на Даника и я беше скрил в друга. Торин. Болест. Той лежеше на легло, а около врата му беше увита червена кърпа. Кожата му беше бледа, беше отслабнал и чертите около очите и устата му бяха обтегнати от болка. Но дишаше.
Тя не го събуди. Но приближи до леглото му, за да прошепне:
– Иска ми са да мога да те докосна, да стисна ръката ти и да ти благодаря, че ме скри онзи ден. Успях да стигна до Мадокс и бях с него онази нощ.
Клепачите му трепнаха и се отвориха.
Тя отскочи назад, стресната. Погледите им се срещнаха и Ашлин се отпусна. В зелените му очи имаше нежност и тя си помисли, че би казал „Добре дошла у дома!“, ако можеше.
– Надявам се да се оправиш скоро, Торин.
Той може би кимна, но беше трудно да се каже.
Тя продължи търсенето с изопнати нерви.
Най-накрая откри група от тях. Сърцето ù блъскаше в гърдите, докато ги изучаваше незабелязана. Те тренираха. Вдигаха от лежанка и от клек повече тежести, отколкото петима обикновени мъже можеха да вдигнат заедно. Рейес удряше боксов чувал. По голите му гърди течеше под, изпъстрена с петна кръв.
Той беше този, който винаги държеше меча. Тя се опита да не го мрази за това.
– Хм – каза тя, привличайки вниманието на всички.
Те спряха и се загледаха в нея. Неколцина присвиха очи. Тя вдигна брадичка.
– Трябва да говоря с вас – каза тя, насочвайки думите си към Рейес и Лушън.
Рейес се върна към боксовия си чувал.