Бьорнстад
- Автор: Бакман Фредрик
- Серия: Бьорнстад #1
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- ISBN: 978-954-28-2336-0
- Переводчик: Любомир Гиздов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бьорнстад». Краткое содержание книги:
Ана се засмива и я удря по рамото.
– Ченге си ТИ, пукел такъв!
После взима патрони и показва на Мая как се отваря и зарежда пушката и къде е предпазителят. Обича редките случаи, когато всъщност е по-добра в нещо от приятелката си. Казва ѝ снизходително, че е „толкова просто, че дори ти можеш да се справиш“. Мая се засмива.
– Колко патрона побира? – пита тя.
– Два – отговаря Ана.
Отново отваря пушката, вади патроните, прибира ги и заключва шкафа. Момичетата излизат от мазето, Мая не казва нищо.
Но единственото, което си мисли, е: „На мен ми е нужен само един“.
Фрак остава в кръчмата, вдига внимателно чашите една по една.
– Това е просто... дискусия, Рамона – прошепва той.
– Баща ти би се срамувал – отсича тя.
– Опитвам само да... не избирам страна.
Рамона изсумтява.
– Не ти се получава.
Фрак се обръща, облича си нещастно якето и излиза. След две минути се връща. Застава пред барплота като окаяното малко момче, което беше едно време, когато с Петер още дори не бяха тийнейджъри, но идваха тук, за да прибират пияните си бащи.
– Робан Холтс още ли идва тук? – смотолевя той.
– Почти всеки ден, откакто остана без работа – потвърждава Рамона.
Фрак кима.
– Помоли го да мине през магазина и да говори с шефа на склада. Ще му уредя интервю.
Рамона кима. Биха могли да си кажат повече неща. Но са от Бьорнстад.
Късно следобед Кевин тича по пътеката за бягане около Възвишението. Все по-бързо и по-бързо, с вдигната качулка и смъкната шапка. Даже си е облякъл широки дрехи без мечки по тях, така че никой да не го разпознае. Това е излишно, естествено, всички от Възвишението в момента са в спортната зала, за да гласуват. Въпреки това Кевин има чувството, че някой го наблюдава измежду дърветата. Въобразява си, разбира се. Просто го гони параноя. Или поне това опитва да си втълпи.
Слънцето вече е залязло. Мая стои в гората и трепери, но дърветата я скриват. Продължава да се страхува от мрака, но е твърдо решена да го превърне в свой приятел. В свой съюзник. Наблюдаваше как Кевин обикаля вътре в осветената къща. Той не можеше да я види, но тя го виждаше и това ненадейно я изпълни с усещане за власт. Беше опияняващо.
Когато той излезе на пътеката, Мая започна да засича времето му. Първата обиколка му отне три минути и двайсет и четири секунди. Втората: три минути и двайсет и две секунди. Последва още една. И още една. Пак и пак, и пак.
Мая си записва времената. Вдига ръце, все едно държи невидима пушка. Обмисля къде трябва да застане.
Или той, или тя ще умре. Още не е решила кой от двамата.
43
Не е трудно да се биеш. Просто е трудно да започнеш и да спреш. Но самият бой е инстинктивен. Сложното при насилието е единствено това да посмееш да нанесеш най-първия удар, и след като спечелиш, да се овладееш и да не нанесеш последния.
Колата на Петер все още стои на паркинга пред залата. Никой не я е подпалил, макар той да подозира, че някои хора са го обмисляли. Изстъргва скрежа от прозорците и влиза в колата, без да пали двигателя.
Винаги най-много е завиждал на добрите хокейни треньори, заради способността им да застанат пред група хора и да увлекат всички със себе си. Той няма такава харизма. Едно време беше капитан на отбора, но водеше съотборниците си чрез играта си, не чрез приказки. Не може да обясни хокея на някого, просто бе добър играч. В музиката това се нарича „абсолютен слух“, а в спорта понякога му казват „телесна интелигентност“. Виждаш някой да прави нещо и тялото ти на мига разбира как да направи същото. Да кара кънки, да удря шайбата, да свири на цигулка. Някои тренират цял живот, без да се научат, а други просто... го имат в себе си.
Петер беше достатъчно добър, че да не му се налага да се учи да се бие. Това бе спасението му. Не е настроен философски, не е отрекъл насилието, защото е размишлявал по въпроса. Просто го няма в себе си. Липса му инстинктът.
Когато Лео започна да играе хокей, Петер влезе в спор с един треньор, който през цялото време викаше и зееше.
Треньорът каза:
– По дяволите, трябва да ги сплашиш малко, за да те слушат!
Петер не отговори. Но в колата напът за вкъщи се обърна към Лео и обясни:
– Когато бях малък, баща ми ме биеше, ако разлея млякото, Лео. Това не ме научи как да не разливам. Накара ме единствено да се боя от млякото. Запомни това.
Паркингът бавно се пълни с коли. От всички посоки се задават хора. Някои виждат Петер, но се преструват, че го няма. Той изчаква всички да влязат. Изчаква срещата да започне. Обмисля дори да запали двигателя, да се прибере, да вземе семейството си и да се махнат оттук. Колкото се може по-далеч. Но вместо това слиза от колата, прекосява паркинга, отваря тежката врата на залата и влиза.