Бьорнстад

Оставя го. Затваря вратата след себе си. Не взима визитната картичка.

Маган Лют продължава да стои изправена, твърде горда е, за да отстъпи сега. Обръща се към ръководството и настоява:

– Смятам, че трябва да се проведе открито гласуване.

Президентът на клуба взема думата:

– Добре, но се чувствам длъжен да отбележа, че според правилника всеки човек тук има правото да поиска анонимно гласуване...

Твърде късно осъзнава, че Маган е очаквала точно този отговор. Тя се обръща демонстративно към останалите и пита:

– Аха. Има ли някой тук, който не смее да застане зад мнението си? Който не може да погледне другите в очите и да каже какво мисли? Заповядайте, изправете се и поискайте анонимно гласуване!

Никой не помръдва. Петер се обръща и излиза. Би могъл да остане и да се защити, но избира да не го прави.

Амат слага слушалките си в ушите. Върви през своята махала, после и през чуждите квартали, минава покрай цялото си детство, целия си живот. Винаги ще има хора, които не разбират решението му. Които ще го нарекат страхлив, неискрен или нелоялен. Вероятно всички те са хора, които водят сигурно съществуване, които са обградени единствено от хора със същите възгледи като техните, които слушат само оценки, потвърждаващи собствената им представа за света. На тях им е лесно да го съдят. Винаги е по-лесно да морализаторстваш, когато самият ти никога не си бил държан отговорен за нещо.

Отива до залата. Спира се сред съотборниците си. Напуснал е войната в родината си още преди да проговори, но никога не е спирал да бяга. Единствено хокеят го е карал да се чувства като част от колектив. Нормален. Способен.

Вилиам Лют го тупва по гърба. Амат го поглежда в очите.

Рамона стои в коридора и чака Петер. Подпряла се е на бастуна си, мирише на уиски. Той от цяло десетилетие не я е виждал на повече от пет крачки от „Кожуха“.

– Ще се срамуват – изгрухтява тя. – Един ден ще си спомнят, че когато думата на едно момче се е сблъскала с думата на едно момиче, те са повярвали сляпо на момчето. И ще се засрамят.

Петер я потупва по рамото.

– Никой не иска... никой... не трябва да се забъркваш в това само заради моето семейство, Рамона – прошепва той.

– Хич да не ми разправяш какво трябва и какво не трябва да правя, момче.

Той кима, целува я по бузата и тръгва. Вече е стигнал до колата си, когато тя отваря вратата на столовата с бастуна си. Един мъж от ръководството, облечен с костюм, тъкмо разхлабва вратовръзката си и казва може би на шега, може би не:

– Как изобщо се предполага, че е станало? Някой питал ли се е? Виждали ли сте какви дънки носят младите жени в днешно време? Опънати като кожа на змиорка! Те самите едва успяват да ги свалят, та как едно момче би успяло да го стори против волята им? А?