Няма връщане назад
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #25
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1126-4
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Няма връщане назад». Краткое содержание книги:
Лариса Петровна била извънредно привлекателна и учудващо младолика жена, на трийсет и пет изглеждала най-много на двайсет и седем, а когато я споходили четирийсет и петте, никой не й давал повече от трийсет и шест. Когато Леночка пораснала, непознати хора ги вземали за сестри: и двете били красавици, много си приличали, а и разликата във възрастта им наглед не била голяма. Защото щом по-голямата е на около двайсет и седем, по-малката, която е на дванайсетина, едва ли може да й бъде дъщеря. Разбира се, в академичното градче всички знаели, че са майка и дъщеря, но на двайсет километра от дома им, в центъра на Новосибирск (както казвала Лариса Петровна — в града), почти никой не знаел това, ето защо много хора правели тази грешка. Тя ласкаела и двете: майката се чувствала по-млада, дъщерята — по-голяма. Като се стараела да създаде и укрепи у себе си илюзията за незначителността на разликата във възрастта, Лариса Петровна някак незабелязано и плавно започнала да приближава към себе си дъщеря си, играейки ролята на по-голяма приятелка.
Тази игра, както показва историята, изисква голяма предпазливост и такт, а Лариса Петровна не взела това предвид или не съумяла да го направи — и в резултат преминала забранената граница. Лена се оказала в течение не само на съпружеските й изневери, но и на истинското й отношение към нейния съпруг.
— Ти си полудяла — съскала насреща й петнайсетгодишната дъщеря, когато Лариса Петровна се прибирала в два часа през нощта. — Татко те чака до единайсет и половина, после заспа, както си беше в кабинета.
— Е, тогава ще му кажем, че съм се прибрала в дванайсет без петнайсет — безгрижно се усмихвала Лариса Петровна, която уж била ходила в града при приятелка. — Върнала съм се с последната маршрутка.
— Мамо, ще се издъниш — предупреждавала я седемнайсетгодишната Лена след поредната й лекомислена постъпка. — Какво ще стане, ако татко научи?
— О, стига, моля ти се! — махвала с ръка майката. — Че какво ще ми направи? Да се благодари, че се омъжих за него, че му родих и отгледах теб, такава умна и красива, и продължавам да живея с него, макар че вече за нищо не става. Той трябва да ми мие краката и да изпива водата. И после, уверявам те, детето ми, че дори да научи нещо, той веднага ще го забрави. Ще го изхвърли от главата си. По-удобно му е да не знае.
Лена разбирала това. На баща й му било по-удобно да не знае, защото признаеш ли, че знаеш, трябва да направиш нещо: да си изясниш отношенията, да вдигнеш скандал, да се разведеш, да делиш имущество. И после, в чужбина пускат само женени хора, защото един ерген може да заяви, че се е влюбил, смята да се ожени и да остане навън, така че да няма никакви видими причини да го спрат. А нали тези командировки за симпозиуми и конференции били за него важен източник на информация, толкова необходима за научната му работа, и изхвърлянето му в категорията „без право за излизане зад граница“ щяло да направи невъзможно запознаването му с новите научни постижения, новите разработки и новите направления. Михаил Аркадевич не искал нищо подобно да му се случи, той искал да се занимава само с наука и никой да не му пречи в това.
Като дете момичето имало страх от баща си, той бил извънредно взискателен, искал да вижда в дъщеря си само отличничката и вдигал летвата на претенциите си твърде високо. Не го мързяло редовно да проверява как Лена си е научила уроците и ако нейните знания не отговаряли на неговите представи за желаното, строго я наказвал. Наказанията при Михаил Аркадевич се свеждали до това да кара дъщеря си да прави всичко, което тя не обича. Да яде извара и каша от овесени ядки, да пие шипкова отвара, да става сутрин един час по-рано, за да успее да направи гимнастика и да потича, а после да вземе студен душ. Наказанието било налагано обикновено за седмица и освен описаното, включвало ежедневно лъскане на паркета и измиване с хладка вода със сода на многобройните кристални сервизи (а Лена още от седми клас много си пазела ръцете и ноктите!), както и забрана да гледа телевизия и да чете каквито и да било книги, освен учебниците.
— Трудностите закаляват характера — повтарял бащата в отговор на жалните молби на дъщерята да се смили и да отмени наказанието. — А особено закалява преодоляването. Като правиш нещо, което не ти харесва, ти преодоляваш себе си и ставаш по-силна. Сега ти се струва, че това е наказание, но когато пораснеш, ще разбереш, че е било само за добро. И тепърва ще ми благодариш.