Земя на славата [bg]

— Няма да те предупреждавам, кучи сине. Вън — бавно каза Тед. Гледаше водача в очите.

Водачът на насилниците рязко тръсна глава, сякаш щеше да го удари с чело, и я дръпна. Тед помръдна, а мъжът избухна в смях, дрезгавият му глас изпълни работилницата.

— Малко бавно, нали? Мога да ти видя сметката още тук, но защо да си правя труда, когато е много по-лесно да те причакам в тъмното? — След това престана да гледа Тед и се обърна към Табик, който все още стоеше с вдигнат над рамото чук.

— Осемдесет сестерции на първо число всеки месец. Първото плащане до края на деня. Това е само бизнес, стари глупако. Сега ли ще си ги получа, или да намина по-късно?

Намигна на Александрия и тя потрепери.

— Ще ти платя сега. Но когато си тръгнеш, ще се обадя на войниците и ще ти отрежат главата.

Табик бръкна в плаща си и звънът на монети накара тримата натрапници да се усмихнат. Водачът им се изсмя високо.

— Няма да стане. И аз имам приятели. Много приятели, които ще се ядосат, ако ме отведат на Марсово поле при палача. Съпругата ти и децата ти много ще съжаляват, ако приятелите ми се ядосат, повярвай ми.

Ловко хвана подхвърлената му кесия и бързо преброи монетите в нея, преди да ги прибере в мърлявата си туника. Пак цъкна с език, после се изхрачи на покрития с плочи под.

— Това е значи. Надявам се да ти върви в работата, старче. Ще се видим следващия месец.

Тримата отвориха вратата и се наведоха от вятъра, който връхлетя в работилницата. Оставиха отворено и изчезнаха в тъмната улица. Тед отиде и затвори, после спусна резето. Табик наистина изглеждаше като старец, когато се отдалечи от Александрия, неспособен да срещне погледа й. Беше бледен и трепереше. Остави чука, взе дългата метла и бавно започна да премита пода.

— Какво ще правим? — попита Александрия.

Табик мълчеше и на нея й се прииска да изкрещи отново въпроса си и да наруши тишината.

— Какво можем да направим? — попита той. — За нищо на света няма да застраша семейството си.

— Можем да затворим работилницата, преди да сме подготвили новото място. То е на другия край на града, Табик. В по-добър район. Там ще е различно.

На лицето му се бяха изписали отчаяние и умора.

— Не. Този мръсник не се интересува дали работилницата е отворена, или не. Ще иска парите дори и да не продадем нищо.

— Това ще е само за месец. Докато не затворим и не се махнем — каза тя. Искаше да види в очите му някаква искрица живот, която да разчупи сковаващото нещастие.

Табик мразеше крадците. От това, че им бе дал монетите, за които беше работил дни наред, го болеше много повече, отколкото ако го бяха пребили. Ръцете му трепереха на дръжката на метлата.