Рома Етерна [bg]

Стаите ми са до тези на Луцила. На вечерята, която не може да се нарече иначе, освен пиршество, Друзо Тиберио и неговият гладиатор се държат до немай-къде отблъскващо, но старият Фронтин благоразумно гледа някъде другаде. По-късно, когато вече се готвя да си лягам, чувам леко почукване на вратата.

— Да!

— Аз съм.

Луцила.

— Хвала на боговете! Влизай!

Тя е облечена в копринена роба, толкова тънка, че спокойно би могла да мине и без нея. В едната си ръка държи малък свещник, а в другата — бутилка вино. Забелязвам, че е леко замаяна. Вземам свещта от ръката й, преди да се е подпалила, а после и виното.

— Можем да поканим и Адриана — невинно подмята тя.

— Да не си полудяла?

— Не, а ти?

— И двете?…

— Тя е най-добрата ми приятелка. С нея споделяме всичко.

— Не — отсичам. — Не и това.

— Ти си провинциалист, Цимбелин.

— Такъв съм. И една жена от време на време ми стига.

Видът й е разочарован. Разбирам, че е обещала на Адриана тази нощ да съм на нейно разположение. Какво пък, това е имперска Италия, където традицията на разюзданите оргии очевидно още е жива. Аз се смятам за римлянин, но не съм чак до такава степен. Вярно, Адриана Фронтина е невероятно красива, но и Луцила е такава, а в този момент тя е всичко, което искам. Простички провинциални вкусове. Без съмнение ще дойде време, когато ще съжалявам за решението си, но тази нощ съм непоклатим.

Луцила, разочарована или не, проявява жар и желание за две жени. Нощта минава като в мъгла, прегръдките ни са буйни и трескави. Тя ме учи на един-два нови похвата и сама се радва на изобретателността си. В Британия такива жени няма или поне аз не познавам.

На разсъмване стоим на балкона на спалнята ми, премалели от най-сладката умора, която мога да си представя, и се наслаждаваме на хладния ветрец откъм залива.

— Кога смяташ да тръгнеш на север? — пита тя.

— Когато пожелаеш.

— Какво ще кажеш за утре?

— Защо не?

— Предупреждавам те, в Рим ще видиш неща, които ще ти се сторят скандални.

— Ще го преживея някак.

— Доста неща ти се струват скандални, нали, Цимбелин?

— Не съвсем. Просто всичко това е ново за мен.

— Не се бой — подсмихва се тя. — Ще те науча да го приемаш. Ще спре да те плаши, когато свикнеш с него. Горкичкият ми варварин!

— Вече те помолих…

— Да, да, исках да кажа „горкичкият ми келт“! Ела с мен в Рим, миличък, но запомни: щом си в Рим, най-добре се дръж като римлянин.

— Ще се опитам — обещавам аз.