Рома Етерна [bg]

Пред храма на Юпитер Луцила невинно ме пита:

— Какви богове почитате в Британия? Същите ли като нас?

— Да. Юпитер, Юнона, Аполон, Митра, Кибела и всички останали, които познавате и вие.

— А нямате ли си свои езически богове?

— За какви ни мислиш? За диваци ли?

— Разбира се, миличък! Големи красиви диваци със златни коси!

Очите й блестят. Знам, че нарочно ме дразни, но съм сигурен, че наистина го мисли.

Въпросът й, зададен игриво, ме наранява. Бузите ми пламтят от унижение, че съм британец, и тъкмо това я привлича.

Най-сетне напускаме развалините.

Връщаме се в хотела и се упътваме към апартамента. Терасата ни е с изглед към разкопките, а спалнята е изрисувана с фрески в помпейски стил. Мраморната вана може да побере шестима. Събличаме се един друг бавно, отлагайки мига. Луцила е здраво скроена, с широки рамене и бедра, с пълни твърди гърди и пищни извивки. Тя може би намира тялото си недостатъчно изящно, но за мен то е прекрасно. Кожата й е възхитителна, бледа като най-фина коприна, с едва забележими съзвездия от очарователни розови лунички по гърдите и раменете. И което е най-възхитително, триъгълникът между бедрата й е черен като нощта, в изумителен контраст с огненочервената й коса.

Тя улавя посоката на погледа ми и заявява:

— Не се боядисвам. Така си расте, не знам защо.

— А това? — Леко прокарвам пръст по вътрешната страна на бедрото й, където се вижда татуировка на бор. — Сигурно е белег по рождение?

— Жреците на Атис ми я направиха, когато ме посвещаваха.

— На фригийския Атис ли?

— Да, аз посещавам храма му. От време на време, обикновено пролет.

Значи това преди малко наистина е било игра!

— Атис! Поклонничка на фригийския Атис! 0, Луцила! И имаш наглостта да твърдиш, че британците са диваци, защото някои от нас почитат езически богове! А ти през цялото време си носила знака на Атис до… до…

— До кое, мили? Хайде, кажи го!

Казвам го на британски. Тя повтаря с наслаждение думата, толкова странна и варварска за слуха й.

— Хайде, целуни я.

— С удоволствие — коленича пред нея.

После я поемам в големите си ръце на варварин и я понасям към банята. Нежно я полагам във ваната и лягам до нея. Лежим така известно време, къпем се и се смеем. Накрая изскачаме от ваната и хукваме към леглото, още мокри. Тя търси дивото у мен — какво пък, давам й го. Горещи варварски ласки, които я карат да стене и да изрича задъхано непристойни думички на романски. В замяна получавам нежни и изкусни римски ласки, малки хитринки, датиращи от времето на Цезар, умело свиване и разпускане на вътрешните мускули и нежни докосвания с върховете на пръстите, които ме влудяват. Едва сме свършили, и отново сме готови да започнем отначало.

— Моят дивак — шепне тя. — Моят келт!