Рома Етерна [bg]

Тя пристига в хотела след закуска с великолепна двуколка от махагон, цялата в коприна и позлата, теглена от два бели и два врани коня. Пред нея каретата, която ми беше пратил Марцел Фронтин, бледнее.

— С това нещо ли пристигнахте от Рим? — питам.

— Не, дойдох с влака. Каляската заех от Друзо Тиберио. Той е по тази част.

На приема почти не бях разговарял с младия Фронтин и впечатленията ми бяха най-бегли — изнежен младеж, напомаден и напарфюмиран, с по три-четири златни пръстена на всяка ръка, ленив и аристократично вял. Цяла вечер си разменяше изпълнени с него погледи с хубавия си приятел Ецио, който ми изглеждаше тъп като гладиатор, какъвто вероятно беше.

— Колко ли да струва такава двуколка? — поинтересувах се. — Пет милиона сестерции? Десет?

— Вероятно даже повече.

— И той ви я дава за цял ден просто ей така?

— Е, той има и още по-хубава. Друзо е син на богаташ и е много разглезен. Марчело не му отказва нищо. Аз, разбира се, намирам това за ужасно.

— Да — казвам. — Направо ужасно.

Дори да улавя иронията в гласа ми, Луцила с нищо не го показва.

— Но щом е готов да даде една от хубавите си каляски на приятелката на сестра си за ден-два…

— Защо да не се възползваме, нали така?

— Защо не наистина?

Така двамата с тази пищна червенокоса чужденка потегляме по крайбрежния път към Помпей в двуколка, чийто вид би накарал самия Цезар да пламне от завист. Всички се отдръпват да ни направят път, сякаш действително в нея се вози Цезар, и конете се носят като жребците на Аполон по широкия, добре настлан път.

С Луцила седим на една ръка разстояние като добре възпитани млади хора и си бъбрим за приема.

— И за какво беше този спор с чичото на Адриана снощи? — пита тя.

— Не беше спор, а просто недоразумение.