Черният обелиск (История на една закъсняла младост)

Слава богу, болницата не е далече. Лекарят пристига скоро. Обясняват му набързо. Невъзможно е да се откопчи Кнопф от обелиска. Затова неговите другари му смъкват панталоните толкова надолу, че мършавият му задник се оголва. Лекарят, който е свикнал от войната и на по-трудни положения, изтрива Кнопф с парче памук, напоено в спирт, дава на Георг малко джобно фенерче и слага една инжекция в ярко осветените задни части на Кнопф. Кнопф се полуизвръща, изпърдява се гръмко и се смъква надолу по обелиска. Лекарят отскача назад, като че Кнопф е стрелял в него.

Придружителите на Кнопф го вдигат. Той още стиска с ръце постамента на обелиска; но съпротивата му е сломена. Разбирам, че се е хвърлил върху обелиска в страха си; тук е прекарал хубави, безгрижни моменти без болки в бъбреците.

Занасят го в къщи.

— Това се очакваше — казва Георг на Брюгеман. — Как се случи?

Брюгеман клати глава.

— Нямам представа. Тъкмо беше спечелил бас срещу един човек от Мюнстер. Беше познал коя житена ракия е от избата „Шпатен“ и коя от ресторант „Цвете“. Човекът от Мюнстер ги беше докарал с автомобил. Аз бях арбитър. Докато човекът от Мюнстер си вадеше портфейла, Кнопф изведнъж стана снежнобял и започна да се поти. Веднага след това легна на земята, сви се, заповръща и ревна. Останалото видяхте сам. И знаете ли кое е най-лошото? В суматохата човекът от Мюнстер офейка без да плати облога. И никой не го познава, а в тревогата си и ние не забелязахме автомобилния номер на този тип.

— Това, разбира се, е ужасно — казва Георг.

— Зависи от коя страна ще погледнете. Аз бих казал, че това е съдба.

— Съдба — повтарям аз. — Ако искате да направите нещо против вашата съдба, господин Брюгеман, тогава не се връщайте през Хакенщрасе. Там вдовицата Конерсман контролира движението с взето назаем силно джобно фенерче в едната ръка и с бирена бутилка като оръжие — в другата. Нали, Лиза?

Лиза живо кима с глава.

— Пълна бирена бутилка. Ако се пръсне в главата ви, ще се поразхладите тутакси.

— Дявол да го вземе! — казва Брюгеман. — Как ще се измъкна оттук? Това да не е задънена улица.

— За щастие, не е — отвръщам аз. — Може да се измъкнете отзад през градините към Блайбтройщрасе. Съветвам ви да тръгнете незабавно; съмва се.

Брюгеман изчезва. Хайнрих Крол оглежда обелиска дали не е повреден и също изчезва.

— Такъв е човекът — казва малко неопределено Вилке, кима нагоре към прозореца на Кнопф, отсреща към градината, през която се промъква Брюгеман, и отново тръгва нагоре по стълбите към работилницата си. Изглежда, тази нощ ще спи и няма да работи.

— Видяхте ли някоя нова материализация на духове чрез цветя? — питам аз.

— Не, но си поръчах книги върху това.

Госпожа Крол забелязва изведнъж, че си е забравила изкуствените зъби и избяга отдавна. Курт Бах поглъща с поглед на познавач голите, мургави рамене на Лиза, но се отстранява, понеже не намира взаимност.

— Ще умре ли старият? — пита Лиза.

— Навярно — отвръща Георг. — Чудно, че отдавна не е умрял. Лекарят излиза от къщата на Кнопф.

— Какво му е? — пита Георг.

— Черният дроб. Отдавна е трябвало да се случи. Не вярвам този път да му се размине. Всичко е разрушено. Ден-два и ще свърши.

Появява се жената на Кнопф.

— Значи, нито капка алкохол! — казва й лекарят. — Проверихте ли в спалнята му?

— Навсякъде, господин докторе. Дъщерите ми и аз. Намерихме още две бутилки от това дяволско питие. Ето!

Тя донася бутилките, отпушва ги и иска да ги излее.

— Чакайте — казвам аз. — Сега това не е необходимо. Главното е да не ги докопа Кнопф, нали, докторе?

— Разбира се.

Разнася се силна миризма на хубава житена ракия.

— Ами какво да я правя в къщи? — вайка се госпожа Кнопф. — Намира я навсякъде. Той е голям копой.

— Тази грижа може да ви бъде спестена.

Госпожа Кнопф предава по една бутилка на лекаря и на мене. Докторът ме поглежда.

— Един гледа сватба, а друг. — брадва — казва той и си отива.

Госпожа Кнопф затваря вратата зад себе си. Само Лиза, Георг и аз сме още вън.

— Лекарят също смята, че старият ще умре, нали? — пита Лиза.

Георг кима утвърдително. Неговата пурпурна пижама изглежда черна в късната нощ. Лиза трепери от студ, но не си отива.

— Сервус — казвам аз и ги оставям сами.

Отгоре виждам вдовицата Конерсман, която патрулира като сянка пред къщата си. Тя все още дебне Брюгеман. След известно време чувам как вратата долу се затваря полека. Втренчвам се в нощта и мисля за Кнопф, а после за Изабела. Тъкмо когато ми се доспива, виждам как вдовицата Конерсман пресича улицата. Тя навярно мисли, че Брюгеман се е скрил и осветява нашия двор, за да го търси. Пред мене, до моя прозорец, все още си стои старата водосточна тръба, с която плашех някога Кнопф. Сега почти се разкайвам, но след това съглеждам местещия се светлинен кръг по двора и не мога да устоя на изкушението. Навеждам се предпазливо напред и шепна с дълбок глас в тръбата:

— Кой ме безпокои тук? — и прибавям една въздишка.

Вдовицата Конерсман се вдървява напълно. После светлинният кръг затрептява френетично из двора и паметниците.

— Нека бог се смили и над твоята душа… — шепна аз.

На драго сърце бих говорил с тембъра на Брюгеман, но се въздържам — за това, което казах досега, Конерсман не може да ме даде под съд, ако узнае какво става.

Вдовицата не узнава това. Тя се промъква покрай стената към улицата и се втурва към своята къщна врата. Чувам още, че се разхълцва, после всичко утихва.