Следа
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Kay Scarpetta #13
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Следа». Краткое содержание книги:
Станала жертва на нападение, което на пръв поглед няма нищо общо с пряката й работа, Скарпета трябва да издаде заключение за смъртта на едно 14-годишно момиче. Улики няма, физически доказателства почти липсват. Скарпета трябва да проследи заплетените улики и странните детайли, за да накара мъртвото тяло да говори. В резултат на бял свят излиза една тъжна истина, която не всеки може да понесе.
Стана шест следобед. Къщата на голата мадама блестеше в лъчите на залеза, релефно открояваща се на фона на потъмнялото небе. Пог хвърли бегъл поглед към алеята от розов бетон, която свързваше изцяло остъклената входна врата с портала от ковано желязо. Пое натам с нарочно забавена крачка, а пред очите му отново изплува фигурата на жената, притиснала се в дебелото стъкло. Стана му гадно, защото и фигурата, и сплесканото й лице бяха грозни, дори гротескни. Хората като нея си въобразяват, че управляват света и правят услуга на такива като него, когато решат да изложат на показ гадната си плът или да отправят още по-гадните си предложения. А собственичката на тази къща беше наистина противна. Една куха фасада, която на всичкото отгоре беше прогнила…
Досада… Така майката на Пог наричаше такива като голата мадама. Майка му също беше досада, огромна досада… Очевидно и баща му се беше убедил в това, преди да вземе фаталното решение да се напие до смърт и да се обеси на гредата в гаража. Но Пог знаеше всичко за досадата, владееше отделните й елементи до съвършенство. Беше дълбоко убеден, че ако на вратата на голата мадама звънне един мъж с работен комбинезон и куфарче с инструменти в ръка и пожелае да довърши започнатото от нея, тя ще се развика до Бога и моментално ще позвъни в полицията. Така постъпват хората като голата мадама. Правят го всеки ден, без изобщо да се замислят…
Оттогава бяха изтекли много дни, а работата му все още не беше свършена. Това вече беше прекалено. Преди тези дни бяха седмиците, а също и месеците, три на брой. Разбира се, ако в тях се включваха специалните операции — като например изкопаването на някой, който вече е сдал багажа. Или времето, за което пренасяше изкопаните мъртъвци във влажните им прогнили сандъци от дупката в земята до анатомичното отделение; изкачването им нагоре по стълбите до тъмното му царство, мъкненето на сдалите багажа по двама-трима наведнъж с пламнали дробове и затруднено дишане, натикването им в кашони или големи чували за боклук… Но всичко това свърши още през септември, когато научи ужасната новина за предстоящото събаряне на неговата сграда.
Все пак, изкопаните кости и прашните кашони са различни неща, твърде различни. Всички тези хора са вече свършили курса, сдали багажа… Друго е сам да свършиш един човек. Пог беше усетил разликата, при това много добре. Макар и за кратко време беше изпитал приятното чувство за могъщество и слава. Седна зад кормилото на колата и побърза да смъкне перуката от рижавата си глава. Напусна паркинга и бързо се загуби из пустите вечерни улици на Южна Флорида. Мислите му бяха насочени към заведението, носещо странното име „Другият начин“…
42.
Лъчите на фенерчетата приличаха на дълги жълти моливи, пронизващи тъмния заден двор. Скарпета стоеше изправена до прозореца и хапеше устни. Надяваше се полицията да има късмет в този късен час, но едва ли щеше да открие нещо. Вероятно поради натрупаната умора предложението й прозвуча, меко казано, малко странно.
— Значи не си спомняте той да е живял с госпожа Арнет, така ли? — попита детектив Браунинг и почука с химикалката си по служебния бележник. Беше седнал на един обикновен дървен стол в спалнята и дъвчеше дъвка.
— Не го познавах — отвърна тя, продължавайки да следи сноповете светлина навън. От рамката на прозореца духаше, въздухът беше доста хладен. Шансовете да открият нещо бяха минимални и тя смяташе, че търсенето ще е безплодно. Мислеше си за костния прах в устата на Джили и по лицето на тракториста. — Не съм имала никаква възможност да зная с кого живее, ако изобщо е живял с някого. Не си спомням дори да съм разговаряла с него като хората…
— И едва ли бихте имали какво да си кажете с тип като него…
— За съжаление хората, които работеха в анатомичното отделение, изглеждаха доста странни в очите на останалите. Заниманията им бяха противни за повечето от другите ми служители. Не пропускахме да ги каним на купони, пикници и на тържеството по случай Четвърти юли, което аз по традиция организирах у дома, но никога не се знаеше дали ще се появят или не…
— А той появяваше ли се?
Браунинг продължаваше да дъвче. И без да се обръща, можеше да чуе енергичната работа на челюстите му.
— Честно казано, не помня. Едгар Алан беше от хората, които могат да дойдат и да си тръгнат, без никой да ги забележи. Може да прозвучи обидно, но той беше най-незабележимото същество, което съм срещала в живота си. Трудно ми е да си спомня дори как изглеждаше…
— В случая външният му вид е от изключително значение — рече Браунинг и отвори бележника си. — Но ние все още нямаме идея как изглежда в момента… Казахте, че по онова време е бил дребен, с червена коса. Но колко дребен? Метър и седемдесет? Метър и седемдесет и пет?