Следа

— Не бери грижа, Браунинг ми е аверче — усмихна се Марино, после се оцъкли и напрегна слух. От изражението му пролича, че е попаднал на гласова поща. — Хей, Джим, Марино те безпокои… Питам се кой последен е живял в тази къща. Познато ли ти е името Едит Арнет? Моля те, звънни ми по най-бързия начин! — продиктува номера си и се обърна към Скарпета: — Старият Джимбо явно няма желание да ни срещне тук. Лично аз не го обвинявам, защото дупката е наистина гадна!

— Гадна е, няма спор — съгласи се Скарпета и издърпа чекмеджето на малката масичка до дивана, което се оказа пълно с монети. — Но не съм сигурна, че не дойде по тази причина. Откога стана гъст с детектив Браунинг? До вчера умираше от страх, че може да те арестува!

— Това си беше за вчера — отвърна Марино и пристъпи в тъмния коридор. — Той си е пич и няма от какво да се тревожиш. Ако ни трябва заповед, ще я получим. Дотогава можеш да си четеш разни историйки за Холивуд. Къде е тоя електрически ключ, мамка му?

— Тук трябва да има петдесетак в монети по четвърт долар — промърмори Скарпета и зарови пръсти в купчината, която издаде тих звън. — Само по четвърт долар. Няма по един цент, няма по пет, нито пък по десет… Какво се плаща с монета от четвърт долар? Може би вестник?

— Тц — поклати глава Марино. — „Боклук-диспеч“ струва петдесет цента. — Явно имаше предвид местното издание „Таймс-Диспеч“. — Вчера си купих един от машината пред хотела, която ми глътна две монети по четвърт долар. Парцалът се оказа два пъти по-скъп от „Вашингтон Пост“!

— Необичайно е да се оставят пари в къща, в която никой не живее — каза Скарпета и затвори чекмеджето.

Осветлението в коридора не работеше, но тя последва Марино в кухнята. Веднага й направи впечатление, че умивалникът е пълен с мръсни чинии, покрити с отвратителна на вид мазна и зеленясала вода. Отиде да отвори хладилника с нарастващото убеждение, че някой е живял тук, при това съвсем доскоро. На рафтовете имаше картонени кутии с портокалов сок и соево мляко, чийто срок на годност изтичаше в края на този месец, а етикетите на месото във фризера сочеха, че е купено преди около три седмици. Колкото повече храна откриваше из разни шкафове и в килера, толкова по-силно ставаше вълнението й. Интуицията й очевидно препускаше преди логичната мисъл. Прекоси коридора към спалнята в задната част на къщата. Вече беше сигурна, че надушва миризмата на пури и веднага усети приток на адреналин.

Двойното легло беше постлано с евтина тъмносиня кувертюра, чаршафите под която се оказаха влажни и измачкани, покрити с къси косъмчета. Част от тях бяха червеникави, вероятно от скалпа, други — по-тъмни и къдрави, очевидно бяха генитални. Веднага забеляза втвърдените петна, предусещайки от какво са. Леглото беше срещу прозореца, от който се виждаше дървената ограда на Полсънови, а отвъд нея и тъмният прозорец на Джили. На масичката до леглото имаше жълто-черен керамичен пепелник, който беше изненадващо чист — прахта по мебелите беше доста повече от тази, която покриваше вътрешността му.