През пустинята

— Имаш право. Кой обаче трябва да отиде да вземе военното обезщетение от пасищата им?

— Да идат толкова хора, колкото са необходими за целта като две трети от тях да са от победителите и една трета от победените.

— Така е добре. А какво ще получиш ти от това военно обезщетение?

— Нищо. Аз ще продължа пътя си и нямам нужда от стада. Оръжие и кон си имам.

— А тримата мъже, които са с теб?

— Те също няма да вземат нищо. Имат си всичко, от което се нуждаят.

— Но ще трябва да вземеш поне каквото искаме да ти дадем от благодарност. Главата ти не е толкова стара, колкото която и да е от нашите, но въпреки това ти обучи нашите воини как се побеждава могъщ враг без жертви.

— Ако искате да ми благодарите, то отнасяйте се добре с онези, които бяха ранени като ваши врагове и лежат в палатките ви, а освен това вижте дали ще успеете да намерите някъде развалини, където могат да се изкопаят фигури и плочки с надписи на древни езици! Моят спътник би желал да открие такива неща. Е, чухте каквото имах да ви казвам. Аллах да ви дари с мъдрост, за да узная скоро какво сте решили!

— Трябва да останеш и да участваш в съвета ни!

— Не мога да добавя нищо повече. Сега и без мен можете да вземете правилно решение.

Излязох и занесох на пленените шейхове фурми и вода. Срещнах Халеф, който ме придружи в Уади Дерадж, за да разгледам по-подробно долината. Пленените абу-хамеди ме познаваха. Като минавах покрай тях, те скупчваха глави и си шушукаха. В дъното на долината бях посрещнат с радост от лагеруващите там абу-мохамеди. Бяха въодушевени от това, че толкова лесно са победили могъщите врагове. Ходех от група на група и докато стигна отново до шатрите, бяха минали доста часове.

През това време заминалите за пасищата на хадедихните пратеници се бяха погрижили да вдигнат бивака и да го преместят в непосредствена близост до Уади Дерадж. Цялата равнина гъмжеше от стада и вече имаше достатъчно овни за пиршествата, които тази вечер се очакваше да започнат във всяка шатра. Мохамед Емин вече ме търсеше.

— Думите ти са толкова добри, колкото и делата ти — каза той. — Вслушахме се в тях. Обеидите ще плащат налог на хадедихните, абу-хамедите на абу-мохамедите, а джоварите на алабейдите.

— Какво военно обезщетение ще плащат отделните племена?

Мохамед Емин ми назова цифрите. Те бяха доста големи, но не жестоки. Това много ме зарадва, от което следваше, че думите ми не са останали без резултат върху жестоките обичаи, които иначе се проявяват в подобни случаи. За робство не бе ставало и дума.

— Ще изпълниш ли една моя молба? — попита шейхът.

— С удоволствие, ако мога. Каква е тя!

— Ще доведем част от стадата на победените. За това мъжете, които изпращаме, имат нужда от мъдри и храбри водачи. Шейх Малек и аз трябва да останем тук при пленниците. Трябват ни трима предводители, един за обеидите, по един за абу-хамедите и джоварите. Шейховете на абу-мохамедите и алабейдите са готови; липсва само третият. Съгласен ли си да бъдеш ти?