През пустинята

— Те вървяха толкова плътно зад джоварите и така затвориха долината, че нито един враг не можа да се измъкне. Кои са тези мъже?

— Това е шейхът Бела ал Махем, за когото ти спомена…

— Твои пленници ли са?

— Да, ще дойдат с мен.

— Уалах, биллях, таллах! Разреши ми да се върна веднага, за да занеса тази вест на Мохамед Емин и Малек. Той препусна обратно.

Шейх Есла яхна един от нашите коне, а гъркът беше качен на друг; останалите обеиди трябваше да вървят пеша. И така колоната ни потегли. Ако победата в Уади Дерадж не беше струвала повече кръв, отколкото нашата победа, можехме да бъдем доволни. Споменатият вече проход ни изведе от другата страна на планината. Като слязохме в равнината, тръгнахме право на юг. Още много преди да стигнем до Уади, забелязах четирима ездачи, които приближаваха към нас. Препуснах срещу тях. Бяха Малек, Мохамед Емин и шейховете на абу-мохамедите и алабейдите.

— Ти си го пленил? — извика Мохамед Емин срещу мен.

— Есла ал Махем ли? Да.

— Слава на Аллах! Само той липсваше. Колко мъже изгуби в битката?

— Нито един.

— Има ли ранени?

— От нашите не. Само един от враговете получи куршум.

— Значи Аллах е бил милостив към нас. Имаме двама убити и единайсет ранени.

— А враговете?

— На тях не им провървя. Бяха напълно обградени, така че никой не успя да избяга. Стрелците ни се целеха точно, но самите те не можеха да бъдат улучени, а конниците ни се държаха плътно един до друг, както ти ги беше научил. Като излязоха от клисурите, пометоха всичко пред себе си.

— Къде е сега врагът?

— Пленен в Уади. Предадоха всичките си оръжия и никой не може да се изплъзне, защото сме обградили долината. Ха, ето че виждам Есла ал Махем! Но да вярвам ли на очите си? Той е въоръжен!

— Да, обеща ми да не бяга. Не знаеш ли, че храбрият враг трябва да се уважава?

— Той искаше да ни унищожи!

— За това ще бъде наказан.

— Щом си му оставил оръжията, така да бъде. Ела!

Препуснахме към бойното поле, а другите ни последваха по възможно най-бързия начин. На мястото за превързване на ранените цареше оживление, а известен брой въоръжени хадедихни бяха образували кръг, в средата на който седяха победените и вързани шейхове. Изчаках, докато Есла се приближи, и предпазливо го попитах:

— Искаш ли да останеш с мен?

Както и очаквах, отговорът му гласеше:

— Те са мои съюзници, мястото ми е при тях. Той влезе в кръга и седна. Никой не каза нито дума, но се видя, че при появата му другите двама шейхове се изплашиха. Вероятно бяха възлагали някакви надежди на него.

— Заведи пленниците си долу в долината! — каза Мохамед Емин.

Постъпих според желанието му. Като влязох в Уади Дерадж, пред очите ми се разкри изключително живописна гледка. За да се облекчи движението, в защитния вал беше направен проход, а от двете страни на склоновете на долината бяха поставени наблюдателни постове. Цялата Уади гъмжеше от пленени хора и коне, а в дъното й се бяха разположили нашите съюзници, доколкото бяха успели да си намерят място. Някои от хадедихните се занимаваха със събирането на вражеските коне, за да ги изведат в равнината, където на огромен куп бяха събрани плячкосаните оръжия.