Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Покрай Глокта мина войник, който влачеше друг, от чието око стърчеше стрела.
— Зле ли съм? — пищеше онзи. — Колко зле съм ударен?
Секунда по-късно войникът до Глокта изврещя, пронизан от стрела в гърдите. Залитна настрана, натисна неволно спусъка на арбалета си и стрелата се заби чак до перата в шията на съседа му. Двамата се строполиха едновременно точно пред краката на Глокта и кръвта им се смеси в обща локва.
Долу под стената друга бутилка избухна сред група от гуркулски войници, които тъкмо се готвеха да вдигнат стълбата си. Миризмата на труповете и опожарените паравани се смеси с мириса на изгоряло месо. Горящите войници се разбягаха, мятаха се наоколо, крещяха и скачаха в рова, без да свалят и част от броните си. Смърт от изгаряне или смърт от удавяне. Ама че избор.
— Видяхте ли достатъчно от представлението? — изсъска Северард в ухото на Глокта.
— Да. Предостатъчно. — Той остави дерящия се на стириянски Коска и се запромъква през наемниците към стълбите. Последва надолу носилката с ранения в окото войник. Присвиваше очи на всяко стъпало, докато върволица от мъже притичваха покрай него в обратната посока. Не съм и предполагал, че някога ще изпитам отново такова удовлетворение от слизането по стълби. Радостта му беше краткотрайна. Когато най-после стигна подножието на стълбите, левият му крак вече трепереше от така познатата смесица от болка и изтръпване. — Проклятие! — изсумтя под носа си и докуцука до стената. — Тук има ранени, които са по-подвижни от мен! — насочи поглед към влачещите се покрай него пострадали защитници — превързани, окървавени.
— Това не е нормално — изсъска отново Северард. — Ние си свършихме работата. Открихме предателите. Какво търсим още тук, мамка му?
— Да се биеш за своя крал е под достойнството ти, така ли, Северард?
— Не, но да умра за него е.
Глокта изсумтя презрително.
— Да не мислиш, че в този скапан град има човек, на когото му харесва? — стори му се, че чу над шума на битката как Коска продължава да крещи горе на стената. — Освен онзи побъркан стириянец, естествено. Ще го държиш под око, нали, Северард? Предаде Айдър, ще предаде и нас, особено ако нещата се влошат.
Практикът се вторачи в него. Като никога в очите му нямаше следа от усмивка.
— А нещата влошават ли се?
— Беше горе. — Лицето на Глокта се изкриви, докато изпъваше изтръпналия си крак. — Видя, че положението не е цветущо.
Дългата мрачна зала някога беше храм. После, след нападението на гуркулите, в нея бяха събрани леко ранените, за да могат свещениците и жените от града да се погрижат за раните им. Мястото беше подходящо за целта: намираше се в покрайнините и близо до стената. Освен това тази част от града в момента бездруго беше необитаема. Рискът от бушуващи пожари и падащи от небето канари се отразява пагубно на популярността на който и да било квартал. С напредване на боевете леко ранените бяха върнати на стените, а в храма останаха само тежките случаи. Хората с отрязани крайници, дълбоки рани, тежки изгаряния и стрели в тялото лежаха върху окървавените си носилки, наслагани безразборно под арките. Ден след ден броят им нарастваше и накрая подът беше задръстен. Сега всеки, който можеше да ходи, получаваше помощ пред храма. Вътрешността му беше запазена за най-силно пострадалите, за осакатените. За умиращите.
Всеки от ранените изразяваше болката си на свой език. При едни беше безкраен порой от крясъци и вой. При други — молби за помощ, милост, вода или викове към майката. Някои само кашляха, хъркаха и плюеха кръв. Имаше и такива, от чиито гърла не излизаше друго освен хриптенето на последните глътки въздух. Само мъртвите не издават звук. А ги имаше доста. От време на време ги изнасяха навън с провиснали безжизнени крайници, после ги увиваха в евтини плащаници и ги натрупваха на камара до задната стена на храма.
Глокта знаеше, че мрачна група местни по цял ден копае гробове за своите. Както повелява вярата им. Копаят в руините на гетото — големи ями, всяка за по дванайсет трупа. После по цяла нощ същата група изгаряше на клади съюзническите войници. Както повелява липсата на вяра в каквото и да било. Изгарят ги на скалите, откъдето мазният дим ще бъде отнесен през залива, да се надяваме, право в очите на гуркулите от другата страна на водата. Последно оскърбление от наша страна.
Глокта тръгна бавно между ранените в кънтящата от ехото на стоновете им зала. Бършеше потта от лицето си и се взираше в лицата на хората по пода — тъмнокожи дагосканци, стириянски наемници и бледи съюзнически войници. Хора от различни народи, с различен цвят на кожата, с различен произход — обединени срещу гуркулите. И сега умират заедно, рамо до рамо, като равни. Сърцето ми би потрепнало от тази гледка, стига да имах такова. С периферното си зрение забеляза спотайващия се в сенките на близката стена практик Фрост. Очите му внимателно обхождаха просторната зала. Моята сянка, дошъл е да се увери, че усилията, които полагам от името на архилектора, няма да бъдат възнаградени с удар в главата. В задната част на храма имаше малко пространство, оградено от завеси — масата за операции. Или най-близкото подобие на такава, което можеха да си позволят тук. Кълцат, режат с ножове и триони. Падат ампутирани ръце и крака — до коляно, до рамо. Най-силните писъци идваха именно иззад тези мръсни завеси. Отчаяни, жалки писъци. Същата бруталност, която се шири и от другата страна на защитните стени. През цепка в мръсния плат Глокта видя работещият отзад Кадия. Бялата му роба беше изпръскана, омазана, кафява от кръв. Беше се навел над лъскаво парче месо и присвил очи, режеше с нож. Ампутация на крак може би? Писъците рязко секнаха.