Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
— Мъртъв е — отбеляза равнодушно хадишът и изтри ръцете си в парцал. — Дайте следващия. — Отмести завесата и излезе навън. Тогава видя Глокта. — А, източникът на малките ни неприятности! Дошли сте да подхраните угризенията си може би?
— Не, дойдох да видя имам ли такива.
— И?
Хубав въпрос. Имам ли угризения? Погледът му попадна на младеж до стената. Лежеше на мръсна сламена постеля, сбутан между двама други. Лицето му беше бяло като платно, очите — изцъклени, мънкаше трескаво и неразбираемо под носа си. Кракът му беше отрязан до коляното, раната — превързана с мръсно парче плат, а около бедрото му беше стегнат колан. Какви ли са шансовете му за оцеляване? Нищожни, клонящи към нула. Остават му още няколко часа агония насред мизерията и стоновете на другарите му. Млад живот, отнет така преждевременно… дрън-дрън. Глокта вдигна очи от момчето. Не изпитваше нищо по-различно от леко отвращение, същото, което би изпитал и ако младежът беше просто куп боклук.
— Не — отвърна той.
Кадия погледна окървавените си ръце.
— В такъв случай господ наистина ви е благословил — промърмори той. — Не всеки може да се похвали като вас с безразличие и здрав стомах.
— Не знам. Вашите хора добре се бият на стената.
— Искате да кажете, умират добре.
Смехът на Глокта прокънтя в застоялия въздух.
— О, я стига. Няма такова нещо като да умираш добре. — Погледът му обходи ранените тела по пода. — Мисля, че вие най-добре разбирате това.
Кадия остана сериозен.
— Колко според вас можем да понесем?
— Губим вяра, а, хадиш? Както с много други неща в живота, героичното удържане на града изглежда много по-добре на теория, отколкото на практика.
Точно това би ви казал младият смел полковник Глокта, докато го влачат по моста, а останките от крака му се държат само на парче месо. Неговите представи как стават нещата в истинския живот се промениха коренно в онзи ден.
— Загрижеността ви е трогателна, началник, ала съм свикнал с разочарованията на живота. Вярвайте ми, ще преживея и това. Но въпросът остава. Колко още ще издържим?
— Ако морските маршрути останат отворени и получаваме редовни доставки по вода, ако гуркулите не открият начин да заобиколят защитните стени, ако сме единни и мислим трезво — седмици.
— И за какво?
Глокта се замисли. Наистина за какво?
— Може пък гуркулите да се откажат.
— Ха! Гуркулите никога не се отказват! Не с половинчати мерки успяха да покорят цяла Кантика. Не. Императорът се е заклел да превземе Дагоска и няма да се спре пред нищо.
— Тогава да се надяваме, че войната в Севера ще приключи бързо и войските на Съюза ще ни се притекат на помощ.
Напълно безпочвени надежди. Ще минат месеци, докато се решат нещата в Англанд. Но дори след като това стане, армията няма да е в състояние да се впусне в нови сражения. Съвсем сами сме.
— И кога можем да очакваме тази помощ?
— Знам ли? Когато угаснат звездите. Когато падне небето. Когато успея с усмивка на лице да пробягам една миля. Ако знаех всички отговори, надали щях да се присъединя към Инквизицията! — троснато отвърна Глокта. — Може би вие трябва да се помолите за божия намеса. Огромна приливна вълна, която да помете гуркулите, ще свърши превъзходна работа. Кой ми каза наскоро, че ставали чудеса?