Преди да увиснат на въжето
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Първият закон #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Ганчев
- Жанр: Другая проза
Электронная книга - «Преди да увиснат на въжето». Краткое содержание книги:
Кадия кимна.
— Може би трябва и двамата да се помолим. Но май имаме повече шанс за помощ от моя бог, отколкото от вашите господари.
В този момент покрай тях мина нова носилка с пищящ стириянец, от чийто корем стърчеше стрела.
— Трябва да вървя. — Кадия се отдалечи и завесите се затвориха зад гърба му.
Глокта остана загледан в зацапания плат. Ето, започват първите съмнения. Гуркулите затягат бавно примката около града. Краят ни наближава и това не е тайна за никого. Странно нещо е смъртта. Отдалече лесно можеш да й се присмееш, но приближи ли те, става все по-грозна и страшна. А стигне ли на ръка разстояние от теб — край на смеха. Дагоска се изпълва със страх и съмненията тепърва ще растат. Рано или късно някой ще се изкуши да предаде града на гуркулите, за да спаси или собствения си живот, или на близките си. И като нищо ще реши, че е най-добре първо да се отърве от досадния началник на Инквизицията, който сложи началото на тази лудост…
Глокта усети нечия ръка на рамото си. Затаил дъх, рязко се извърна. Кракът му се огъна, той залитна към една от колоните зад гърба си и насмалко да стъпи върху бинтованото лице на един от местните на пода. Пред него се появи намръщената физиономия на Витари.
— Проклятие! — Глокта успя да потисне надигащата се болка в крака, като прехапа устна с остатъка от зъбите си. — Никой ли не те е учил да не се прокрадваш така зад гърбовете на хората?
— Точно на обратното ме научиха. Искам да говорим.
— Говори тогава. Само не ме докосвай отново.
Очите на практика се насочиха към ранените по пода.
— Не тук. Насаме.
— О, я стига. Какво толкова имаш да ми казваш, което да не можеш да споделиш пред зала, пълна с умиращи герои?
— Ще разберете, когато излезем навън.
Хубаво стегната около шията ми верига, може би поздрав от Негово високопреосвещенство? А може би просто искаш да си побъбрим за времето, така ли? Глокта усети, че се усмихва. Нямам търпение да узная кое от двете ще бъде. Вдигна ръка към Фрост и албиносът се оттегли в сенките. После закуцука внимателно между стенещите по пода и последва Витари навън. Излязоха зад храма. Острата миризма на пот моментално се смени с мирис на изгоряло и още нещо…
До стената имаше куп почти колкото човешки бой от продълговати вързопи, увити в груб сив плат, по който на места се виждаха кафеникави петна от засъхнала кръв. Огромна купчина. Трупове, които търпеливо чакаха реда си за погребение. Тазсутрешната реколта. Какъв зловещ фон за малкия ни разговор. Аз самият не бих направил такъв удачен избор.
— Е, практик Витари, как намирате обсадата ни? Малко е шумничка, ако питате мен, но приятелят ви Коска истински се забавлява…
— Къде е Айдър?
— Моля? — обърна се рязко Глокта в опит да спечели малко време, за да обмисли отговора си.
Не очаквах да разбереш така скоро.
— Айдър. Не помните ли? Облечена като евтина курва? Бижуто на управителния съвет? Опита се да ни предаде на гуркулите? Килията й е празна. Защо?
— О, тя ли? В морето е. Самата истина. Заедно с петдесетина крачки дълга и здрава верига. Това не е истина. Щом питаш, в момента тя краси морското дъно.
Оранжевите вежди на Витари се сключиха и погледът й се изпълни с подозрение.
— А защо аз не знам за това?
— Имам по-важни неща за вършене, отколкото да те държа в течение за всичко, случващо се наоколо. Ако не си забелязала, доста съм зает с губенето на война например.
Глокта се извърна да си върви, но ръката на практика се стрелна напред. Дланта плесна силно в стената и дългата ръка препречи пътя му.
— Когато държите мен в течение, държите в течение Сълт. Ако започнем да му разказваме различни версии…
— Ти май си била някъде другаде през последните седмици, а? — Глокта се изхили и посочи сивите вързопи до стената. — Странна работа. Колкото повече приближават гуркулите до пробив в стените и избиване на всичко живо зад тях, толкова по-малко ме интересува какво мисли по въпроса Негово шибано високопреосвещенство! Кажи му каквото искаш и не ме занимавай повече. Започвам да се отегчавам. — Той опита да избута ръката й, но установи, че тя не помръдва.
— Ами ако му кажа каквото вие искате? — прошепна Витари.
Глокта се намръщи. Това вече не ме отегчава. Любимият практик на Сълт, чиято едничка задача е да следи да не се отклоня от правия път, ми предлага сделка? Номер ли е? Капан? Лицата им бяха само на фут едно от друго. Глокта се вгледа в очите й. Опита да отгатне мислите й. Забелязвам ли искрица на отчаяние в този поглед? Възможно ли е единственият й мотив да е просто чувство за самосъхранение? Лесно е да забравиш колко силен е този инстинкт у другите, когато ти самият си го изгубил. Глокта усети наченката на усмивка по устните си. О, да, сега го виждам.