Прелестен мрак
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Хроники на чародейците #2
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-258-4
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Прелестен мрак». Краткое содержание книги:
Някои тайни могат да променят живота ти. Други могат да бъдат гибелни.
С приближаването на седемнайсетия й рожден ден Лена и Итън ще се изправят пред още по-големи опасности. Чародейка и смъртен не могат да бъдат заедно. А може би първо трябва да влязат в мрака…
Двамата могат да се справят с всичко, което градът им готви. Но след трагичната загуба на любимия си чичо, който е бил като баща за нея, Лена се отдръпва от Итън. Тя започва да крие тайни, които могат да променят техните взаимоотношения.
Сега, когато очите на Итън са отворени за тъмната страна на Гатлин, вече няма връщане назад. Преследван от странни видения, които само той може да види, Итън навлиза все по-дълбоко в сложната история на своя град и на своето семейство. Пътят му го отвежда сред опасната мрежа на подземните тунели, които лъкатушат из целия Юг. Пред Лена, Итън и верния му приятел Линк се разкрива свят, в който нищо пее такова, каквото изглежда.
Всяка целувка носи болка. Следващият удар на сърцето може да е последният. Сега това е тяхното общо проклятие.
Обичах я, атом по атом, с всяка клетка на изгарящото си тяло. Целувахме се, докато сърцето ми забрави да бие и очертанията на това, което можех да видя, да почувствам и да чуя, започнаха да се изгубват в мрака…
И любовта ги поведе в мрака…
Линк се огледа.
— Какво е това?
— Не знам. Звучи почти като…
Млъкнах.
— Като човек в беда?
Лив вдигна ръка до ухото си.
— Щях да кажа като „Отпуснах се във вечните му ръце“.
Това беше един от старите химни, които пееха в църквата на Сестрите. Бях наполовина прав.
Когато завихме в края на пътеката, видяхме леля Пру да върви право към нас, подпряла се на ръката на Телма, пеейки като в църквата в неделя. Беше с бялата си рокля на цветя, с бели ръкавици и бежовите си ортопедични обувки. Харлон Джеймс се влачеше зад тях с достойнство въпреки дребния си ръст — беше точно толкова голям, че да се побере в кожената чанта на леля Пру. Изглеждаха така, сякаш тримата бяха излезли на лека следобедна разходка. Лусил измяука и седна на пътеката пред нас. Линк потърка челото си.
— Пич, привиждат ми се разни неща. Защото тези приличат на твоята пралеля и нейното джобно кученце.
Не му отговорих веднага. Колебаех се дали това не е някакъв чародейски номер. Сигурно щом стигнехме достатъчно близо, Сарафина щеше да изпълзи от тялото на леля ми и да убие всички ни.
— Може би е Сарафина — мислех на глас и се опитвах да открия някаква логика в нещо напълно нелогично.
Лив поклати глава.
— Не съм съгласна. Катаклистите могат да се проектират в телата на другите, но не могат да бъдат в две тела едновременно. Три, ако броим и кучето.
— Защо броим и кучето? — отбеляза Линк с гримаса. Част от мен, и то голяма част, искаше да спре да се занимава с това и да го остави за после. Но те ни видяха. Леля Пру или създанието, въплътило се в нея, ми помаха с кърпичката си.
— Итън!
Линк ме погледна.
— Не трябва ли да бягаме?
— Уф, да ви намери човек е по-трудно, отколкот’ да пасе котки! — крещеше леля Пру, докато крачеше из тревата толкова бързо, колкото й позволяваха силите. Лусил измяука и тръсна глава. — Телма, не спирай.
Дори от разстояние, беше невъзможно да сбъркаш куцащата й походка и командаджийския й тон.
— Не, тя си е.
Прекалено късно беше да се измъкнем.
— Как са дошли тук?
Линк беше слисан също като мен. Едно е да разбереш, че Карлтън Ийтън доставя пощата до „Lunae libri“, но да видя моята стогодишна пралеля да се мотае из Тунелите в роклята си за църква ми дойде в повече.
Леля Пру забиваше бастуна си в тревата, докато приближаваше към нас.
— Уесли Линкълн! Там ли шъ стоиш и шъ гледаш как една стара жена се мъчи, или шъ дойдеш да ми помогнеш да се изкача по тоз хълм?
— Да, госпожо. Искам да кажа, не, госпожо — почти се преби Линк, като се затича, за да я хване под ръка. Аз я подхванах от другата страна.
Първият шок от факта, че я виждам, лека-полека започна да отшумява.
— Лельо Пру, как дойде тук?
— По същия път като теб, предполагам. Слязох долу през една от вратите. Има една точно зад баптистката мисия. Кат’ бях по-млада от теб, даже я използвах, за да се измъквам от библейското училище.
— Но откъде изобщо знаеш за Тунелите? — не можех да проумея аз. Да не би да ни беше следила?
— Младежо, била съм в тез Тунели повече пъти, отколкот’ пияницата се е заклевал да зареже бутилката си. Да не мислиш, че само ти знаеш какво става в тоз град?
Тя знаеше. Тя беше като майка ми, Мариан и Карлтън Ийтън — смъртни, които някак си бяха станали част от чародейския свят.
— Леля Грейс и леля Мърси също ли знаят?
— Разбира се, че не. Двечките не могат запази тайна, ако ще от туй да зависи животът им. И татко ми го знаеше и каза само на мен. А аз никогаж не казах на друг човек, освен на Телма.
Телма стисна ръката на леля Пру с признателност.
— И ми го каза само защото вече не можеше сама да слиза и да се катери по стъпалата.
Леля Пру махна с кърпичката си към нея.
— Телма, знайш, че туй не е истина. Не си измисляй.
— Да не би професор Ашкрофт да ви е изпратила след нас? — вдигна притеснено глава Лив от своята тетрадка.
Леля Пру изсумтя.
— Никой не ме е изпращал. Прекалено стара съм, за да ме изпращат някъде. Самичка си дойдох. — Посочи към мен. — Но ти по-добре се моли Ама да не слезе да те търси долу. Откак те няма, само вари кости.
Ако само знаеше…
— Тогава какво правиш тук, лельо Пру?