Не дърпай дявола за опашката

Гърни го прочете още веднъж, преди да вдигне телефона.

– Още ли си на линия, Джак?

– Да. И така, приятелката ѝ от Итака си преглежда фейсбука около полунощ и попада на съобщението, публикувано от Рут в десет и петдесет и пет – очевидно преди да слезе долу и да провери кой идва да я види с онова голямо нещо с военен вид. Може би е хамър3, какво ще кажеш?

– Може – Гърни си представи готовия за бой, боядисан в камуфлажни цветове джип „Хъмви“ на Макс Клинтър.

– Е, ако не е било хамър, какво друго би могло да е, по дяволите? Както и да е, приятелката полага всички усилия да се свърже с Рут и както споменах, накрая идва един патрулен полицай, проверява наоколо, решава, че всичко е идеално и тъкмо се кани да потегли, когато разтревожената приятелка се появява с колата си, изминала четирийсетте километра път от Итака и настоява да разбият вратата и да влязат в къщата, понеже се опасява, че се е случило нещо лошо. Заявява, че ако той не предприеме нещо, ще проникне вътре сама. Влизат в ожесточен спор, младият патрулен почти я арестува, после идва още един патрулен – по-възрастен и по-мъдър от първия, и успокоява и двамата. Започват да оглеждат къщата отвън. Най-сетне намират отворен прозорец, още разговори, още спорове и прочие, и прочие. С две думи, накрая полицаите влизат и намират тялото на Рут Блум.

– Къде?

– В антрето, точно пред входната врата. Сякаш е отворила вратата и – фрас!

– Съдебният лекар сигурен ли е, че оръжието е шиш за лед?

– Няма кой знае какво място за съмнение. Според Клег проклетото нещо все още било забито в тялото ѝ.

– Сигурно няма начин да ме вкараш в къщата, нали?

– Никакъв начин. Сигурно вече е запечатана с километър и половина жълта лента от хора, за които ти би бил само проблем. Точно в този момент единствената им работа е да опазят местопрестъплението чисто, докато си тръгне екипът за обработка на веществените доказателства и БКР предаде цялата история на ФБР. Няма да си рискуват задниците само за да може някакъв си пенсиониран отворко от големия град да се разтъпче наоколо.

Гърни гореше от желание да види сцената с очите си. Да ти опишат дадено местопрестъпление се равняваше на не повече от десет процента от това да го видиш със собствените си очи. Но той подозираше, че Хардуик има право. Не можеше да се сети за нищо, с което би могъл да убеди някого от БКР, а още по-малко от ФБР, да го пусне на мястото. Което пък го накара да се зачуди какво получава от това Хардуик. Всеки път, когато даваше на Гърни информация от поверителна папка или вътрешен източник, той излагаше себе си на риск. А го правеше често. Дали беше такъв отдаден търсач на истината, че за него преследването ѝ бе по-значимо от зачитането на правилата и собствената му кариера? Дали беше движен от маниакалното желание да затруднява онези, които имаха повече власт? Или пък самият риск, зашеметяващото усещане да е на ръба на скалата, го привличаше със същата сила, с която отблъскваше нормалните хора? Гърни и преди си беше задавал тези въпроси за Хардуик. И сега за пореден път стигна до заключението, че вероятно отговорът на всички тях бе „да“.