![Директивата "Янсън" [calibre 2.52.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/8/0/direktivata-yansn-calibre-2-52-0-download.jpg)
Директивата "Янсън" [calibre 2.52.0]
- Автор: Ладлэм Роберт
- Язык: болгарский
- Год: 777
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Директивата "Янсън" [calibre 2.52.0]». Краткое содержание книги:
Лесно е за него да връчва дарове.
И вечно да живее, никога не би успял да разпилее всичко, което притежава, защото съкровищата на нибелунгите са под неговата власт.
„Песен за нибелунгите“, около 1200 година след Христа
Единственото, което го интересуваше сега, бе фигурата на чернокожата жена, която ставаше все по-голяма и по-голяма, докато форсираше таксито. Изведнъж завъртя волана рязко надясно.
Когато таксито се качи на тротоара, писъци на изненада изпълниха пространството, а гласовете се съчетаваха така, че се получи нещо като хорова музика.
Каква странна интимност се създаде, уплашеното лице на жената приближаваше все повече и повече към неговото, както любима се навежда за целувка. Когато предницата се блъсна в нея — той караше с близо осемдесет километра в час, — тялото й се притисна към предното стъкло на таксито и чак когато натисна спирачките, литна в обратна посока, преметна се във въздуха и се пльосна върху асфалта на натоварената улица, където пикап „Додж“, макар да удари спирачки, остави следи от гуми върху натрошеното й тяло.
Таксито бе намерено по-късно същия ден, изоставено в югозападен Вашингтон. На една алея, върху която се въргаляха стъкла от счупени бутилки бира, празни ампули от наркотици и пластмасови спринцовки. Местната младеж се отнесе към изоставеното такси като към намерена вещ. Преди полицията да открие колата, тя бе лишена от фаровете, регистрационните табели и радиото. Само тялото в багажника си стоеше необезпокоявано.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Като се изключеше разположението й от другата страна на улицата срещу централата на фондация „Свобода“, почти нищо друго не привличаше погледите към малката къща на брега на канала, или _воорхюйз_. Вътре Ратко Павич гледаше на мебелировката в чисто практически план. Долавяше се слаба, но натрапчива миризма от кухнята. Май от грахова супа. Явно бе останала от предната вечер, но се бе просмукала навсякъде. Смръщи нос с отвращение. Тук вече никой нямаше да готви такива неща. Сети се за двете тела във ваната на горния етаж, кръвта им изтичаше бавно в канала. Не се терзаеше от това, което направи. Двамата възрастни, които се грижеха за къщата, докато собствениците й са в Корфу, просто му се изпречиха на пътя. Без съмнение бяха вярна прислуга, но се наложи да ги очисти. При това в името на важна кауза. Разположен до малък квадратен прозорец в затъмнената стая, Ратко Павич имаше идеална видимост към отсрещната сграда, а с помощта на два параболични микрофона подслушваше разговорите в преддверието с поносима чуваемост.
И въпреки всичко това си беше една досадна утрин. Администрацията и обслужващият персонал пристигнаха между осем и трийсет и девет и трийсет. Посетителите, които имаха предварителни уговорки, идваха в уречения час. Високопоставен служител на холандското външно министерство бе последван от холандския заместник-министър на образованието, културата и науката. След върховния комисар на ООН за бежанците направиха визити директорът на Програмата на ООН за устойчиво развитие и висшестоящ чиновник от Икономическата й комисия за Европа. Останалите от екипа на Ратко също имаха чудесна видимост. Един от тях, Симич, се бе разположил на покрива, три етажа по-нагоре. Никой не бе забелязал до този момент и следа от Пол Янсън. Не беше учудващо. Той едва ли щеше да се опита да проникне през деня, макар че агентът бе известен с непредвидимостта на действията си. Предприемаше неочакваното просто защото беше неочаквано.
Работата беше досадна, тъй като през всичкото време трябваше да се крие, но пък го устройваше най-добре, откакто го белязаха. Грапавият белег от дясното му око до брадичката, който се зачервяваше, когато си позволеше да се вълнува, се запомняше много лесно, за да се захваща с работа на открито. Беше белязан. Тази мисъл не му даваше мира, още повече че нападателят му го подреди така с най-обикновен нож за чистене на риба. По-непоносима от притъпената вече болка от наранената плът беше мисълта, че вече никога нямаше да участва в операции под прикритие. Като стрелец, разбира се, бе невидим колкото заглушената снайперистка пушка „Вейм“, която държеше в готовност да пусне в действие всеки момент. Докато часовете се изнизваха, той започна да се чуди дали въобще такъв момент ще дойде.
За да не му е скучно, Ратко редовно наблюдаваше миньонката на рецепцията, гледаше как бедрата на червенокоската се раздвижват всеки път, когато тя мърдаше, и усещаше топлина в сърцето и слабините си. Желаеше я и още как я желаеше. Спомни си босненките, с които той и другите войници се забавляваха преди няколко години, припомни си лицата им, изкривени от омраза, а той си представяше, че от сексуално желание. Изискваше се съвсем малко въображение. Когато ги обладаваше, най-силно го възбуждаше пълната им безпомощност. Беше преживяване, което не бе изпитвал с други жени. Нямаше значение дали дъхът и тялото му воняха, тъй като те просто не можеха да направят нищо. Знаеха, че ако не се примирят, родителите, съпрузите или децата им ще получат куршум в главата пред очите им, преди самите те да бъдат заклани.