Сълзата на дявола [bg]

— Може да съм измислил нещо ново. Да ме арестуваш ли си дошъл, Паркър?

— Вече не съм ченге, Джеръми.

— Ти не, но тя е, нали?

— Да.

Джеръми си взе листа:

— Не съм го продал. Дори не съм го извадил за продажба.

— Обърна се към Лукас: — Това ми е нещо като хоби. Човек може да си има хоби, нали?

— Какво е това? — поинтересува се тя.

— Писмо от Робърт Е. Лий до един от генералите му — отвърна Паркър. — По-скоро трябва да мине за Робърт Е. Лий.

Лукас погледна Джеръми:

— Фалшифицирал ли го е?

— Съвършено вярно.

— Нищо не съм признавал. Ще се позова на Петата поправка.

— Струва може би петнайсет хиляди — продължи Паркър.

— Седемнайсет… Ако някой го продаде. Което никога няма да стане. — Джеръми се почеса по брадата, обърна се към Лукас: — Паркър ме арестува веднъж. Той единствен успя да ме разкрие. Знаете ли как стана?

— Как? — попита тя.

Паркър не мислеше вече за съвършения фалшификат, а за Маргарет Лукас, която явно намираше домакина им забавен. Гневът временно бе изчезнал от лицето ѝ и това достави истинска радост на Кинкейд.

— Заради водния знак на писмото — отвърна насмешливо Джеръми. — Тикнаха ме зад решетките заради един воден знак.

— Беше преди няколко години — добави Паркър. — Джеръми, нека се изразим така, се беше сдобил с няколко писма от Джон Кенеди.

— До Мерилин Монро ли? — попита Лукас.

Джеръми се намръщи:

— О, тези ли? Не, те бяха смешни. Аматьорска работа. Не, моите бяха от Кенеди за Хрушчов. Според тях Кенеди бил склонен на компромис за Куба. Помислете какъв интересен обрат в историята можеше да се получи. Двамата с Хрушчов да си разделят острова. Половината за руснаците, половината за нас.